Надя Йоргова

Едва ли има някой в България, който вече да не е убеден, че държавата ни е в криза. Всеки ден четем, слушаме и виждаме коментари, прогнози и анализи за политическия и икономически живот на страната чрез детайлно, шокиращо и крещящо отразяване в медийното пространство. От сутрин до вечер страниците на вестниците и телевизионните екрани сипят все по-растящи и удебелени цифри за хиляди нови лица, останали без работа на пазара на труда, за нарастващия заплашително бюджетен дефицит, за евентуални нови данъци, с който ще се обложат доходите на групи с по-нисък социален статус, за намаляване социалните придобивки на заетите в администрацията, за увеличаване на ДДС ставката и така нататък. Само за няколко месеца усещането за хаос и приближаващ крах се настани трайно сред обществото.

Кризата, както става все по-ясно, нито е подминала страната ни, нито ще има по-леки последици върху икономиката. И перспективите не са оптимистични – икономическата обстановка продължава да се влошава без особено ясна прогноза за изход (поне не преди 2011 г.), и може би най-лошото – без заявена твърда и прозрачна правителствена позиция как ще се борят растящите икономически проблеми. Медийното разгласяване на работни мерки за частично запълване на дупки в бюджета без разчети за размера на приходите от тях нито за евентуалното им отражение върху икономиката след излизане от кризисната ситуация, трудно могат да се категоризират като политика, камо ли като ясна и предвидима. Подобен курс е твърде неприемлив, като се имат предвид следните факти. С изключение на някои периодични колебания заради популистки политически кампании, в годините след 1997 страната ни успя да поддържа стабилна фискална дисциплина, която ни коства повече и по-качествени публични блага, например. Поддържането й може да продължи да изгражда нужния положителен имидж, който да въведе България в Еврозоната и да не позволи срив на Валутния борд и финансовата система. И не на последно място – след като външни рейтингови агенции като Стандарт енд Пуурс или Муудис Интернешанъл повишиха перспективите пред кредитния рейтинг на страната от негативни към стабилни, и то въпреки корупцията и незавършените административни реформи. Тези трудно завоювани позиции към момента изглеждат сериозно застрашени от неблагоразумни предложения за политики.

Обръщайки поглед към това, което вече се случи в страната от икономическа гледна точка, можем да приведем немалко кризисни отражения като например – над тридесет и седемте хиляди са новите регистрирани безработни в бюрата по труда само през февруари. Сама по себе си безработицата има т.нар. „санитарен” минимум от около 5 %, под който не е полезно тя да спада, за да функционира нормално икономиката и да няма недостиг на работна ръка. България, за „щастие” успя да надмине този минимум, и даже да го прескочи с повече от два пъти към края на първите два месеца на годината, което личи и в очакванията на Министерството на труда и социалната политика за задържане на нивото от  10.3 % през първото тримесечие. И дори се очаква още повече ще го надхвърлим – в бюджет 2010 средната заложена безработица за страната е 11.4%, а към края на тази година правителството очаква тя да достигне 12.8%. Ако потърсим мнението на работническите организации по този въпрос, те вероятно биха коментирали тази прогноза като оптимистична. Тяхната позиция пък е традиционно песимистична, в случая – прогнозата за 2010 е заплашителна – до 19-процентна реална безработица, включваща и нерегистрираните в бюра по труда безработни. Разбира се, до тази прогноза са наредени искания за по-висока „застраховка” срещу безработица – под формата на повишени осигуровки, които да плаща работодателят им, както и определено завишение на компенсациите при настъпването й. Спорен е въпросът, колко полезно е да се товари и без друго затруднения бизнес с допълнителни осигурителни тежести, оскъпяващи наемането на работна ръка. Още по-спорен е въпросът с колко трябва да се повишат осигуровките, за да може компенсациите за безработица да надхвърлят настоящите и фактически абсурдните за оцеляване 240 лева месечно.

В този ред на разсъждения относно смисъла на определени мерки, насочени към подобряване на социалния статус може да се приведе още един красноречив пример. Брутният общ доход на домакинство през 2008 г. е бил 892 лв. И въпреки, че пенсиите като част от структурата му са нарастнали с над 7 % за година, то номинално общия доход е намалял до 772 лв. към края на 2009 г. Тук вероятно е уместно да се зададе въпросът – дали милиарди допълнителни левове за обезщетения и социални плащания трябва да се трансферират от частния сектор към социални плащания, въпреки нарастването на които общият доход е успял да намалее. Или пък мерките, с които може да се стимулира бизнеса да расте и работните заплати да се увеличат не е по-разумната мярка в случая. Ако това е невъзможно, поради заплашително нарастващия бюджетен дефицит, то тогава все пак е редно да се търси солидарност при поемане на тежестта от кризата от бизнеса, но и от държавния сектор и сякаш най-неразумно звучи ощетяване на нискодоходните групи.

Спадналите доходи се отразяват и на индивидуалното потребление, което намалява и свиването му на годишна база е в размер на 5.3% през 2009 г. То, от своя страна, рефлектира върху общото и крайно потребление, респективно води до общо свиване на БВП. Брутният вътрешен продукт на страната ни от ръст с 4.5 % през 2008 е отчетен спад от 5 % през 2010, което си е реален колапс от 9.5 %. И тъй като броят на населението в страната е останал сравнително константен през тази година, то номиналното изражение на БВП на глава от населението е спаднал заедно със спада на самия БВП. Все още неофициалните данни на Евростат ни показват, че по този показател страната ни е достигнала само около 40% от средното равнище на ЕС. Без да коментираме сравненията: по БВП на глава от населението на Люксембург се падат 276 % от средния за ЕС; Хърватия, най-напредналата в подготовката си за присъединяване към ЕС от всички страни кандидат членки, също ни е задминала по показателя, като е успяла да достигне 63% от средния БВП на глава от населението.

Оставяйки настрана вътрешните движения на показатели и трансфери, за да добием още по-ясна представа за наистина важни перспективи, редно е да се обърнем отново към бизнеса с оглед на сравнителните му международни предимства. Привидно положителната тенденция на спад във външнотърговското ни салдо с цели 13.1  пункта за 2009 г. и тя щеше да бъдe, ако България произвеждаше и изнасяше повече, отколкото внасяше. Реално обаче зад тази цифра стои по-голямото забавяне на производството и износа на търговските ни партньори (респективно внос за България), на фона на по-бавно намаляващия износ от България. А сам по себе си, намаляващ износ значи и намаляло производство, което колкото дори в сравнително отношение да е положително, само по себе си остава негативна тенденция.

Наред с всички тези спадове не е за пренебрегване и фактът, че инвестициите в България се съкратиха драматично. Спадът в това отношение е почти катастрофален – след инвестираните през 2008 г. над шест и половина милиарда евро, през 2009 г. България е успяла да привлече едва 3 милиарда евро, което показва кой е бил изворът на икономически растеж през предходните години. Нормално е да се очаква и, че приходите от данъци при това положение ще намаляват. И то в обратна попорционалност на загубените работни места, които ще генерират допълнителни държавни разходи. Оттук и бюджетното салдо все по-трудно може да се очаква да е балансирано. Освен това, ако очакванията на бизнес-организациите се потвърдят и общата фирмената задлъжнялост в рамките на една година нарасне от 160 млрд. до над 200 млрд. към началото на 2010, то пазарът на труда ще е само един от засегнатите елементи при по-нататъшно развитие на негативните тенденции в бизнес средата. А при над 99% малки и средни предприятия в страната, оцеляването им и запазването на работни места пряко зависи както от навременното изплащане по договори за държавни и обществени поръчки, така и от навременното възстановяване на ДДС. Обратните действия по никакъв начин не стимулират гръбнака на икономиката ни. Тези външни и вътрешни затрудния, които фирмите са срещнали, карат 63 % от тях за определят 2009 като по-скоро неуспешна за бизнеса си (според анкета на Българската стопанска камара). От по-горе казаното, едва ли може да се очаква през 2010 тези 63 % ще намалеят, а правителствените прогнозите за пазара на труда трудно ще се вместят в предвидените бюджетни параметри.

Изводите са няколко. Правителството не може да приложи мерки за съкращаване на разходите, които да не ощетят нито една обществена група (Всъщност, нито едно правителство не би могло, защото е невъзможно). Друг е въпросът дали всички по равно ще усетят негативите, или някои по-организирани в протестите си групи са способни да отстояват по-добре интересите си, и в резултат селективно ще се “обложат” с данък “криза” другите не толкова добре организирани групи. Това неминуемо ще допринесе за ескалиране на напрежение, както между самите обществени групи, така и срещу управлението като цяло. Усещането за несправедливост се наслагва и от случайно пуснати предложения за запълване на зейналите бюджетни дупки от над милиард с орязване на и без това нереално ниските социални плащания, които не биха компенсирали и 1/3 от дефицита. За да не се разраства масовата паника за хаос и неуправляемост на процесите дебело трябва да се подчертаят националните приоритети, които да са стабилно аргументирани: от една страна с ефекта им върху бюджета, и от друга – с дългосрочното им отражение в икономиката, за да не се случи сценарий, в който днес ще балансираме утрешния бюджет, но паралелно ще убием гръбнака на икономиката в рамките на тази или следващата година. Тогава дали ще сме се справили с кризисната ситуация или ще сме възпроизвели следваща, по-дълбока криза?!

Надя Йоргова

Директор „Икономически проекти и програми“

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Проф. Андраш Инотай

Унгария, както и повечето от новите страни членки на Европейския съюз, печално поглеждат върху равносметката от членството си в Съюза в светлината на върлуващата икономическа криза. И както може да се предположи, поглеждат и върху политическата цена, която един ден трябва да бъде платена за нарастващото недоволство.

През годините бившите комунистически страни от Централна и Източна Европа  (ЦИЕ) защитаваха своето право да бъдат пълноправни членки на ЕС и всякакви дискусии за членство „втора ръка“ бяха отхвърляни като популистки, анти-европейски и неоснователни. Така преходните периоди, договорени преди последното разширяване на ЕС бяха представяни като временни мерки, всяка от които с график или конкретни условия за изпълнение. Самите преходни периоди се простират от селското стопанство до еврозоната, от движението на работна сила до Шенгенското пространство – все области на договорите за присъединяване, които полагат основата на пълноправното членство в ЕС.

Днес, в резултат от недалновидния и националистически начин, по които страните членки на ЕС отговорят на разгърналата се финансова, икономическа и социална криза, съществува истинска заплаха, членството в ЕС на страните от ЦИЕ да се превърне в членство „втора ръка“. В кризисната ситуации отделните страни реагираха и продължават да реагират по различен начин и това откроява още повече разликите между тях. Те използват различни правни инструменти и несъизмерими финансови ресурси в борбата с рецесията. При това не всички страни членки играят по едни и същи правила: някои поддържат бюджетни дефицити далеч над Маастрихтските 3% от БВП, докато други са принудени да се придържат към тях. Прилагат се и различни условия за връщането на публичните разходи. Така неравенствата между новите и старите страни членки стават още по-съществени.

Рецесията също така прави чуждестранните работници по-уязвими към съкращения отколкото местните и по този начин служителите и работниците от Централна и Източна Европа в старите страни членки имат по-малко законови права, различни трудови договори и не се ползват с подкрепа от страна на синдикатите. Тази дискриминация в бъдеще би се утежнила ако икономическия спад продължи толкова дълго, че отложи свободното движение на работна сила след определените от договорите за присъединяване срокове (2011 г. за присъединилите се през 2004 г. страни и 2014 г. за България и Румъния).

В банковия сектор семената на неравенството бяха посяти много преди финансовия колапс през миналата есен. Западноевропейските банки се превърнаха в доминиращи играчи в почти всички новоприсъединили се страни членки на ЕС, взимайки лъвски дял от печалбите в ЦИЕ. И когато банковата криза удари, вместо да се формира общоевропейска реакция на ситуацията, повечето страни опитаха да спасят собствените си банки, оставяйки някои от най-печелившите им преди кризата чуждестранни представителства сами да се справят с последиците от нея.

От друга страна транснационалните компании все още могат да запазят икономическото статукво, ако действат рационално, когато решават къде да намалят излишните капацитети по време на глобалната криза. Най-новите им подразделения в ЦИЕ са технологично напреднали и нискоразходни производства, които трябва да продължат да работят. Но компаниите могат и вече са насърчавани от правителствата на родните им страни да запазят по-слабо конкурентните си производства в „стара Европа“. В резултат, тези действия не само че ще засегнат още повече икономиките в Централна и Източна Европа, но биха намалили конкурентоспособността на ЕС като цяло в следкризисния период.

Всички тези аргументи противоречат на основния принцип, че всички страни членки на ЕС са равни, дори и да са на различни етапи от социално-икономическото си развитие. Проблемът дотук бе как да се преодолее разликата в развитието без да се пожертват конкурентните предимства на икономическата интеграция. На практика дилемата доведе до различни „кръгове“ от държави вътре в рамките на ЕС-27, което беше добре дотолкова до колкото системата бе все още гъвкава и отворена. Днешната ситуация от своя страна може действително да създаде и да утвърди членство „втора ръка“ за по-слабо развитите икономики в ЕС.

Ако тази двуполюсна система се утвърди, последствията ще се разпространят далеч отвъд вътрешното функциониране на Съюза. Това би било средство в ръцете на екстремистите и националистите, които са против ЕС и капитализма. Това няма само да подкопае трансформацията на Европа, която видяхме през последните 20 години, включително и напредъка на Централна и Източна Европа, но е възможно и да заплаши бъдещето на цялата следвоенна система на мир и стабилност.

Материалът е публикуван в есенното издание на „Europe’s World“

Проф. Андраш Инотай

Почетен президент, Институт за икономическа политика
Генерален директор, Институт за световна икономика, Унгарска академия на науките, Будапеща

Моника Панайотова

„Единството на Европа беше мечта на малцина. Тя стана надежда за мнозина. Днес тя е необходимост за всички” са думи, изречени от един от бащите основатели на Европейския съюз, Конрад Аденауер. Тези изречения, изказани през XX век, звучат изключително актуално и днес. Бъдейки решителна крачка в интеграционния процес на ЕС по посока на федерация и респективно развивайки неговото политическото измерение, Лисабонският договор се превръща в олицетворение на думите на немския политик. Конвентът бе мечта, Договорът за създаване на конституция, отхвърлен в резултат на френското и холандското „не” през 2005 бе надежда на мнозина, а Лисабонският договор, въпреки първоначалното ирландско „не” и препядствията от Чехия и Полша бе осъзната необходимост за всички. Изхождайки от институционалния триъгълник на ЕС, а именно: Европейският парламент, който защитава интересите на гражданите, Европейският съвет, който защитава интересите на страните членки и Европейската комисия, която защитава интересите на ЕС, бихме могли да очертаем три вида необходимости:

Необходимост за гражданите, тъй като чрез Лисабонския договор, ЕС се стреми да бъде по-близо до европейците. А това се осъществява като: от една страна националните парламенти се превръщат в ключов играч и от друга страна като се предоставя възможността за т.нар „европейска гражданска инициатива”.
Първо, националните парламенти, които се предполага, че са по-близо до гражданите  на страните членки могат да упражняват политически контрол върху законодателните предложения на Европейската Комисия с принципа на субсидиарност, като се  въвежда т.нар. механизъм за “ранно предупреждение”, чрез който те ще представят свои мотивирани становища по отделните законопроекти в 8 седмичен срок.

От една страна това дава изключителното право на националните парламенти да участват в изготвянето на европейката законодателна рамка. От друга страна това е голямо предизвикателство пред гъвкавостта и дисциплината на администрацията на парламентите и експертизата на народните представители в съответните страни.

От изключителна важност е и сътрудничеството в рамките на т.нар COSAC форум на парламентарните комисии по европейски въпроси на националните парламенти, както и в геополитическата група „G12 плюс” към Интерпарламентарния съюз.

Второ, Лисабонският договор дава възможност на един милион граждани от различни държави-членки да инициират законодателно предложение към Европейската Комисията.

Трето, чрез нововъведената система за вземане на решения се дава допълнителна тежест на гражданите чрез т.нар. двойна легитимация, а именно квалифицираното мнозинство ще се достига, когато гласовете за дадено предложение представляват 55% от държавите-членки (т.е Съвета)  и поне 65% от населението на Съюза (т.е Европейският парламент).

Необходимост за страните членки и кандидатки за членство в ЕС. Институционалната реформа, която се извършва с договора от Лисабон дава възможност за по-нататъшно разширяване на ЕС, както и за ясно дефиниране на отговорностите, за какво отговаря ЕС и за какво отговарят държавите-членки. До този момент всяка държава членка имаше право на вето, което позволяваше една държава членка да спре дейност, за която останалите 26 страни са постигнали съгласие. С договора от Лисабон ще са необходими най-малко четири страни, за да блокират дадено решение, което предполага много по-тясно сътрудничество между държавите и комуникация при разрешаването на общностни проблеми и/или иницирането на общностни политики и позиции.

Необходимост за превръщането на ЕС във фактор на международната сцена. Чрез договора от Лисабон, ЕС получава статут на юридическо лице, с ясно очертани ценности и принципи на единна организация. Дългоочакваният телефонен номер, на който може да се обади Кисинджър, когато иска да се свърже с Европа вече е в наличност в лицето на г-н Херман ван Ромпуй /председател на ЕС/ и на г-жа Катрин Аштън, когато се отнася до външните отношения на съюза. Пред ЕС се очертава предизвикателството дали ще продължи изцяло да води т.нар „мека политика” и да се изправя предимно пред предизвикателства, които биват преодолявани чрез поемането на политически ангажимент и инвестиции, или ще развие политика на сигурност и отбрана с необходим капацитет за сътрудничество/евентуална конкуренция с НАТО.

Базирайки се на казаното по-горе можем да заключим, че мечтата на един от бащите основатели на стара Европа, се превръща в реалност в Нова Европа на  XXI век. Въпрос от тук нататък на политическа воля и силна подкрепа от страна на гражданите е интеграционният проект да достигне върха на пирамидата, а именно до пълна политическа и икономическа интеграция с ясно изразено чувство за европейска идентификация. В тази връзка основната задача на европейските и националните институции е да са медиатор между двете нива на общуване: това от нашето ежедневие, в пряка комуникация с гражданите и това на архитектите, глобално позициониращи Европа и виждащи нейното развитие в перспектива.

Събитията в края на 2009 година показаха, че настъпи време ЕС да направи крачка напред. Надявам се, че предстоящите събития през 2010, свързани с реализацията на модела на социална пазарна икономика /т.е запазване на пазарния принцип, но със социално отговорно поведение и грижа за гражданите в условия на криза/,   евентуалното разширяване по посока на Западните Балкани и ситуирането на Европа на международната сцена ще покажат, че е време да се действа активно.

В противен случай липсата на европейско измерение и ревнивата защита на националните интереси от всяка държава членка поотделно биха по-скоро задълбочили, а не разрешили проблемите, произтичащи от процеса на глобализация.  В тази връзка необходимост за всички ни е да работим и да се стремим към една Обединена Европа на ценностите, Европа на растежа и просперитета, Европа на солидарността и сигурността.

Моника Панайотова

Народен представител, 41-о Народно събрание на Република България

Директор “Международни проекти и връзки с обществеността” (2007-2008 година),  Институт за икономическа полтика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Калин Маринов

В условията на неясно икономическо бъдеще за България и сериозно засегнат пазар на труда, обстоятелствата налагат да се стига по-далеч от общоприетите лавирания, за да се посрещнат предизвикателствата, съпътстващи свиващото се национално стопанство. В настоящата статия съм обърнал внимание на опциите за приложение на един от инструментите на държавата за оказване на влияние на пазара на труда, а именно минималната работна заплата (МРЗ). При ограничени възможности за монетарна политика  и все по-ограничени за фискална , успешните управленски стъпки е възможно да се крият в прилагането на нов подход по отношение на вече добре познатите ни мерки.До този момент от 1991 година, без изключения българските правителства използват прагът на МРЗ само чрез номиналното му увеличаване всяка година. Изключение прави единствено заявената политика от новоизбраното правителство, която предвижда през 2010 година, равнището на МРЗ да остане непроменено на тазгодишното си ниво от 240 лева. За първи МРЗ в България се въвежда на 1 октомври 1966 година.

Ще избегна заиграването с номиналните стойности на МРЗ и ще си позволя да щриховам модел на българския пазар на труда в условията на криза с напълно или с частично премахнат минимален размер на трудовото възнаграждение.

В исторически план е важно да се спомене, че за първи път закон за въвеждане на МРЗ е приет през 1894 година в Нова Зеландия, а няколко години по-късно и в Австралия. Постепенно този изкуствен регулатор на пазара на труда се възприема от над 90% от държавите света. Любопитно е обаче, да обърнем внимание, кои на практика са страните без законово регулиран праг на минимално възнаграждение или поне не такъв, задаван еднолично от държавата и приравняващ всички сектори. Можем да концентрираме вниманието си върху страните-членки на ЕС. Към настоящия момент 19 от 27 държави налагат МРЗ регулирана чрез закон, каквато е и практиката в България. Осемте страни, които не прилагат споменатия модел са: Австрия, Германия, Дания, Италия, Кипър, Норвегия, Финландия и Швеция. В тези страни минималният праг на трудово възнаграждение в някои индустрии и сектори се определя на базата на сключени споразумения между трудови синдикати и секторни асоциации или обединения от най-големите компании в дадена индустрия.

Веднага трябва да бъдат изведени няколко характеристики, който са присъщи за държавите в тази група. Безспорно на първо място се откроява фактът, че по отношение на данъчното облагане в тези страни се прилага прогресивното подоходно облагане. Освен това с изключение на Кипър и Италия, това са страните от ЕС, които разполагат с най-ефективните социални модели и в които публичните разходи по традиция са във висок процент спрямо националния БВП . Става видно, че страни със силно държавно присъствие в националното стопанство, с ясно изявени социално-ориентирани национални политики и с т.нар. “солидарни трудови пазари” предпочитат да се въздържат от въвеждането на всеобщ праг на минималното трудово възнаграждение, а един от аргументите “за” този изкуствен регулатор е именно осигуряването на социална справедливост. На пръв поглед от тези заключения се извежда противоречие, но от другата страна може да става въпрос за два подхода за постигане на една цел – защита на правата и интересите на най-ниско платените участници на трудовия пазар.

В общия случай могат да бъдат изведени много аргументи “за” и “против” МРЗ, но може би верният подход е този праг на дохода да бъде разглеждан спрямо икономическите реалности в дадена държава, а не под общ знаменател.

Изхождайки от елементарната графика на търсенето и предлагането на труд в учебниците по икономика е видно, че при фиксирането на възможно “най-точното” ниво МРЗ могат да бъдат допуснати „грешките”, то да бъде или над точката на изравняване на търсенето и предлагането на труд или под нея. В първия случай по-малко работодатели ще бъдат в състояние да предложат заплата на равнището на МРЗ, тъй като то е твърде високо и това ще създаде безработица. При втория случай наличието на безработица ще бъде обусловено от фактът, че нивото на заплащането е твърде ниско и не отговаря на нуждите и очакванията на работниците.
Това кратко въведение бе необходимо, за да се изведе първият аргумент за реформа на подхода към МРЗ в България. Съвсем видно е, че еднакво минимално възнаграждение за няколко сектора е невъзможно да бъде зададено на една икономика без това да носи определени негативи влияния. Сигнал, че тази първа характеристика на МРЗ е взета под внимание се вижда при определянето на МРЗ в гореспомената група страни, където равнището й се определя от една страна на базата на развитието на сектора и от друга въз основа лобистките способности на местните синдикални структури. Не е възможно отделните сектори в дадена държава да се развиват с еднакви темпове и по този начин за всеки от тях да е ефективно едно и също ниво на МРЗ. Диференцирането на минималното ниво на трудово възнаграждение би помогнало за създаването на реален пазар на труда, на който най-ниско платените работници в печеливш отрасъл получават допълнителен стимул от факта, че възнаграждението им е зависимо до известна степен от резултатите им. В същото време за предприятията, който издържат работници, плащайки им МРЗ без това е да е подплатено с финансовите им резултати на практика са принудени да търпят загуби, защото пазарната среда им определя да плащат по-ниско трудово възнаграждение, а те трябва да се съобразят с поставения по-висок праг. Така ако предприятието бъде оставено да определя минималното заплащане в структурите си на пазарен принцип, то може да предложи прекалено ниско заплащане, което да принуди работника да напусне позицията си. Алтернативата за фирмата ще бъде да компенсира загубата на работна ръка с повишаване на производителността на труда. При подобно положително развитие съвсем нормално би било да се очаква оптимизира представянето на предприятието, което да му позволи да планира по-големи инвестиции в научно-изследователска и развойна дейност, както и в разширяване на работния му капацитет и въвеждане на иновативни технологии на производство.

Диференцирана МРЗ би позволила на фирмите в условията на криза да лавират в по-голяма степен със заплащането на служителите си и така при нужда намалят заплащането им за известно време, вместо да го поддържат изкуствено на по-високи нива и така да трупат загуби, които да възпрепятстват функционирането им. Оценявайки реалностите на пазара на труда работниците също в някои случаи биха предпочели да получават по-малко заплащане за известен период вместо да бъдат принудително освободени, след като фирмата достигне до момент, в който не може да покрива зададеното всеобщо ниво на МРЗ.
Важно е да се знае и кои са основните сегменти от пазара на труда, които „страдат” от неефективно определената минимална работна заплата. Това на практика са младежите, които за първи път постъпват на работа, пенсионерите, които остават на пазара на труда, работници с по-висока възрастова граница и в предпенсионна възраст, които са принудени да сменят професията си, за да останат на трудовия пазар, както и работници, които са с ниска образованост. Именно тези групи са най-засегнати от влошаващата се икономическа обстановка в страната и биват най-често освобождавани от работните си места. Към октомври групата на безработните младежи до 29 години има около 18% дял от общия брой на безработните в страната, групата на безработните над 50 години е с дял близо 40%, докато тази на безработните без образование или квалификация е с дял 29% .
Директното премахване на МРЗ изглежда радикална мярка, която е неприложима в условията на растяща безработица и отрицателни показатели на икономиката, но уместна стъпка в тази посока в настоящата ситуация би било диверсификацията на МРЗ в различни подотрасли над определения праг на МРЗ за страната. Подобна политика на този етап ще позволи на синдикалните организации да определят, кои са сферите на икономиката, при които бизнесът реализира допълнителна печалба в следствие на спазване на минималния праг на работната заплата и да окаже определен натиск за увеличаването й в разумни граници. Резултатите от това ще бъдат в няколко направления, увеличаване на разполагаемия доход на заетите в този подотрасъл, увеличаване на средствата за подоходно осигуряване и осигуровки , и създаване на стимули за увеличаване на производителността на труда. Предизвикателствата при подобна мярка се крият преди всичко в степента на развитие на синдикалните организации на служителите и браншовите организации, които се предполага, че трябва да са в състояние да взимат аргументирани решения на централизиран принцип. Ефективната диверсификация на това първо ниво е предпоставка към плавното отпадане на МРЗ и оптимизацията на функционирането на трудовия пазар в страната.

Калин Маринов

Изпълнителен директор, Институт за икономическа политика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Драгомир Белчев

Логична е идеята на министър Божидар Нанев да се приеме някакъв способ за повишаване на събираемостта на здравните вноски. На практика който не плаща т. нар. вноска „здраве“, да носи административна отговорност за това и събирането на натрупаните задължения да бъде оптимизирано с налагането на определена глоба.
В момента у нас след определен брой „празни“ месеци се прекратяват здравноосигурителните права. В други европейски държави, да речем Германия и Франция, вноската е задължителна и има доста солени глоби за всички, които не я плащат. В дългосрочен план подобна промяна ще осигури повече приходи в нашата система. Едва ли обаче в близките месеци всички ще станат изрядни платци.
В момента здравната вноска в България е само 6%, от началото на 2010 г. става 8% и пак ще се поделя между работодателя и работника. Въпреки увеличението обаче ще продължим да плащаме най-малко за здраве в цяла Европа. Но има и друго – често вноската не се изчислява върху реалните доходи, а само върху осигурителните прагове. В Германия се плащат 14–15%, и то върху значително по-високи месечни възнаграждения. Затова изсветляването на доходите е още един резерв към приходната част на здравноосигурителната система.
В другите европейски държави съществува и практиката част от средствата да се управляват от частни фондове. Във Франция има доброволни фондове, които осигуряват допълнителен пакет услуги, които не са покрити от здравната каса. Именно това се цели и с въвеждането в България на доброволно здравно осигуряване. Според немската система от задължителната здравна вноска са освободени месечни доходи, които са по-високи от 3800 евро, с предположението, че ще могат да покрият евентуалните си разходи за медицински услуги. Над тази граница осигуряването е доброволно. Допълнителното здравно осигуряване дава още една опция и смятам, че у нас имаме нужда от подобна промяна.
И другите здравноосигурителни системи на Стария континент изпитват недостиг на средства. Затова се увеличава делът на разходите, които се поемат от самите пациенти. В Белгия например болният заплаща 10% от цената на здравната услуга при всяко посещение.

Драгомир Белчев

Финансов директор, Институт за икономиеска политика

Мнението е публикувано във в. Класа бр. 618 от 20 октомври 2009 г.

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Мариана Трифонова

Дебатът около сформирането на новата Европейска комисия се разгоря още при гласуването за неин председател. Макар досегашният заемащ поста, португалецът Жозе Мануел Дурау Барозу, да беше единствената кандидатура, съществуваха сериозни опасения относно неговото преизбиране. Държавните и правителствените ръководители на 27-те страни членки обявиха още през лятото подкрепата си за Барозу, но номинацията му срещна сериозен отпор от страна на “Зелените” и значителна част от социалистите. В крайна сметка на 16 септември Европейският парламент го остави начело на „европейското правителство”, като той успя да спечели доверието на 382 депутати, 219 гласуваха „против”, а 117 избраха да не вземат отношение.

Предизвикателствата на външната среда и в частност икономическата криза предполагат максимално бързо уреждане на въпроса относно състава на бъдещата Комисия. Предвид все по-усложнените процедури по изслушване в парламента и одобрение на кандидат-комисарите бързото протичане на договарянията около разпределението на ресорите се превръща в абсолютна необходимост.

В този ред на мисли е много интересно българското участие в този процес. Страната ни бе изправена пред дилемата дали да запази един вече утвърден политик с влияние и контакти в Брюксел или да заложи на партийна кандидатура, която да гарантира синхрон между сигналите, излъчвани от правителството и българския представител в Европейската комисия. Премиерът Бойко Борисов заложи на втората опция, като номинира бившия евродепутат и настоящ министър на външните работи Румяна Желева. Независимо от различните „за” и „против” в публичното пространство, с това решение дискусията постепенно се прехвърли към възможния ресор на бъдещия ни комисар. В крайна сметка се оказа, че българската страна е изявила интерес към четири области, като финалната селекция е прерогатив на Председателя на ЕК.

Едноличното решение на г-н Барозу обаче в никакъв случай не означава, че то е взето напълно самостоятелно. Именно тук започва преговорната надпревара и лобирането от страна на държавите членки. За България този интензивен диалог ще бъде доста труден, защото няма опит и не е напълно запозната с „правилата на играта”.

В унисон с позицията на предходното правителство и най-вече с апелите на президента Георги Първанов България заяви претенциите си към ресор „Енергетика”. Основен аргумент в тази посока е, това че за нас като най-сериозно засегнати от газовата криза през януари 2009 г., тази сфера е жизненоважна и е пряко обвързана с националните интереси. За съжаление подобна обосновка не изглежда достатъчно сериозно на фона на слабите енергийни позиции на България и зависимостта й от Русия. Наличието на сериозни проблеми в дадената област едва ли е най-добрата рецепта за спечелването на съответното комисарско място. По подобен начин изглежда и кандидатурата ни за ресор „Инфраструктура”. България е известна с традиционно лошата си транспортна мрежа, недостатъчния брой и при това незавършени магистрали, както и корупционните скандали около изграждането им.

Третият възможен вариант, посочен от българска страна, е „Земеделие и регионално развитие”. Тук отново на преден план излиза въпросът с международната репутация на България и печалната й известност със спирането на средствата по предприсъединителния инструмент САПАРД във връзка със съмнения за корупция, злоупотреби и източвания на европейски пари. Емблематичен в тази посока е случаят „Людмил Стойков – Марио Николов”. Той нашумя и с факта, че в публичното пространство бяха огласени връзките му с президента Парванов. От друга страна, България е малка балканска държава с традиции в аграрното производство, които надхвърлят измеренията на статуквото и настоящото състояние на упадък в сектора.

Последната сфера, за която България кандидатства, е “разширяване”. Г-жа Желева вече изрази предпочитанията си към този ресор. Той определено отговаря на българските интереси, а и в новата Комисия той получава едни по-широки измерения, като обхваща не само процесът на разширяване, но и Източно партньорство и Политика на добросъседство.  След присъединяването си към Европейския съюз България се стреми да се превърне в център на стабилност на Балканите и да служи като модел за останалите страни от региона, отправили поглед към Брюксел. Тази амбиция би могла да се реализира на база двустранни и многостранни контакти за споделяне на опит и добри практики, както и посочване на потенциални проблеми, изхождайки от неуспехите на страната в борбата с корупцията и ниската степен на усвояемост на еврофондовете. В допълнение, стратегическото географско положение на страната й определя ключова роля в диалога с Черноморския регион, а традиционно добрите източни контакти в резултат на процесите от близкото минало са поредния плюс в полза на българската кандидатура. Бихме могли да заключим, че България има легитимни интереси в този ресор и нужните психологически предимства за успешното му ръководство.

Разбира се, не трябва с лека ръка да бъдат подминавани и пасивите в българската кандидатура. Сложната институционална ситуация в ЕС, последствията от икономическата криза и трудните уроци от прибързаното присъединяване на България и Румъния в своята съвкупност доведоха до умора от разширяването или най-малкото до загуба на предишния ентусиазъм. Поставянето на България – страната, която се сочи като азбучен пример в аргументите на противниците на присъединяването на Западните Балкани, начело на този ресор би могло да доведе до нови препятствия и последващо блокиране на преговорните процеси за страните кандидати и потенциални кандидати от Югоизточна Европа.

В заключение, българската дипломация би трябвало да прояви гъвкавост и изобретателност в разговорите за разпределяне на постовете в Европейската комисия. С оглед и на предстоящите промени, свързани с влизането в сила на Лисабонския договор, отстояването на националните интереси и хармонизирането им с общоевропейските се превръща в задължително условие за ефективното членство на България в ЕС.

Моника Панайотова

Мнозина прогнозираха, че 2009-та ще бъде годината на Западните Балкани, така ли е, обаче, наистина?

Ако направим кратък прочит на случващото се на регионалната сцена, бихме могли да кажем, че фокусът днес се измества върху три момента, които ще възпрепятстват в една или друга степен европейската перспектива на страните кандидатки и потенциални кандидатки за членство от Западните Балкани: от една страна това е световната финансова и икономическа криза, от друга страна са т.нар „двустранни спорове” и на трето, но не по важност място – отхвърлянето на Лисабонския договор.

За да очертаем цялостно картината би било хубаво да видим как тези три отправни точки, изглеждат през погледа на европейските институции?

По отношение на първия момент, а именно световната финансова и икономическа криза еврокомисарят по разширяването, Оли Рен, заявява: „Не трябва да превръщаме разширяването на ЕС в изкупителна жертва на глобалната икономическа криза, тъй като то не заслужава това и не е виновно за нашите социални болежки. ”

По отношение  на втория момент, а именно блокирането на три балкански страни, стремящи се към членство в Съюза – Хърватия, република Македония и Сърбия от страни-членки на ЕС – респективно Словения, Гърция и Холандия, Комисията по външна политика на ЕП изготвя доклад за консолидиране на стабилността и просперитета в Западните Балкани, в който се заявява, че страните-членки „не трябва да пречат или да блокират процеса на присъединяване заради въпроси, свързани с двустранни спорове“.

По отношение  на третия момент, отново Оли Рен отбелязва, че поради «ирландското не» на Лисабонския договор разширяването на ЕС не е топтема в Европа в момента. Но страни като Хърватия и Сърбия не трябва да са изкупителна жертва на това. „Моето мото гласи: по добре да се експортира стабилност, отколкото да се импортира нестабилност. „

Базирайки се на казаното по-горе, бихме могли да отбележим, че очертаните препятствия са леснопреодолими, но така ли е наистина?

Изхождайки от максимата, че силни  Балкани, означава силна Европа и, че европейската перспектива за членство на Западните Балкани с оглед преодоляване на нестабилността в региона, налагане принципа на либералната демокрация и респективно разпространението на европейските ценности в Югоизточна Европа, е от изключително важно значение за просперитета на ЕС, колкото и желан да бъде положителният отговор, на този етап той не е възможен.

[1]Финансовата криза, поражда съмнения за бъдещите перспективи пред Западните Балкани, с оглед на случващото се с икономиките в Източна Европа – сриващи се валутни курсове, дефицити по текущата сметка, заеми в чужда валута и тежка рецесия, което в случай, че се достигне до евентуален колапс на изток ще [2]дестабилизира еврото.

Мъглявата общностна позиция по разширяването и чисто пожелателните изказвания пораждат допълнителна несигурност. В настоящия момент никой не знае как ще продължи интеграцията на Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора и Албания. Тази неизвестност прави страните – кандидатки и потенциални кандидатки по-малко склонни към компромиси на национално ниво в името на присъединяването им към ЕС, особено в условия на парламентарни или президентски избори, когато трябва да запазят или спечелят доверието на своите избиратели. В тази връзка е необходима ясна визия за бъдещето на процеса на разширяване и респективно перспективи пред Западните Балкани.

По отношение  на двустранните спорове, въпреки призивите от наднационално ниво, проблемите продължават да се задълбочават на междунационално.

Необходимостта от повече усилия в борбата с корупцията и организираната престъпност присъства като оценка във всички доклади на страните – кандидатки и потенциални кандидатки за членство, което от своя страна също трябва да бъде отбелязано при очертаване на перспективите.

Отхвърлянето на Лисабонския договор, от своя страна, прави институционално невъзможно приемането на повече страни, тъй като в сила си остава договорът от Ница, подписан за [3]разширяванията през първото десетилетие на XX век.

Това респективно от своя страна води до друг важен извод, а именно че едно бъдещо разширяване на ЕС ще доведе до изменение в самия интеграционен модел. Макар настоящият модел да е ЕС – съюз от суверенни държави, не може да не бъде отчетен фактът, че съществуват редица моменти, чрез които бихме могли да отбележим, че стрелката започва да клони по посока на модела ЕС-федерация.[4]Опитвайки се да характеризират политическата структура на ЕС, често политолози предлагат неологизми като «интензивна трансдържавност».

В контекста на Западните Балкани, обаче, вече стрелката ясно се насочва от договора от Ница към Договора от Лисабон и структурата на самия интеграционен процес се променя към федерация, а тя от своя страна предполага по-тясна идентификация.

В тази връзка бихме могли да кажем, че специално за [5]страните от Западните Балкани, като част от бивша федерация от нации, с общ културен и исторически опит – Югославия, това ще бъде нов исторически опит да се идентифицират с по-широка общност. В тази връзка с цел избягване на грешките от миналото, европейската идентичност трябва да бъде всеобхватна, нерелигиозна, политически заредена идентичност. Трябва да бъде правена разлика между демос и етнос и избягвано етнизирането на европейската политика. На преден план като граждански права трябва излязат правата за влизане в Европа, а именно универсалните принципи на човешките права и на правовата държава. Единствено по този начин може този път моделът на «преодоляна нация» под формата на федерация от нации да се укаже успешен и универсално приложим.

В заключение, изводът, който може да бъде направен е, че макар на този етап присъединяването на Западните Балкани да е желано, но невъзможно, в случай, че тази година Лисабонския договор бъде ратифициран, 2009-та ще може да бъде наречена не само «годината на Западните Балкани», но и «годината на Европа», тъй като разширяването, което експортира стабилност, ще доведе до промени в самия съюз, както и в структурата на интеграционния модел – по посока на федерация, с необходимост от ясно чувство за европейска идентификация.

Моника Панайотова

Народен представител, 41-о Народно събрание на Република България

Директор “Международни проекти и връзки с обществеността” (2007-2008 година),  Институт за икономическа полтика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

[2]т.к някои страни-членки, като Ирландия и Гърция, не са в много по-добра форма от източноевропейските.

[3]Разширяването през 2004 с 10 нови страни членки и разширяването през 2007 г. с България и Румъния.

[4]Аш, Т., Свободният свят. Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада; ”Обсидиан”., С2005 p.296

[5] Хърватия, Сърбия, Черна гора, Македония, Босна и Херцеговина

]]> http://epi-bg.org/blog/?feed=rss2&p=211 0 http://epi-bg.org/blog/?p=216 http://epi-bg.org/blog/?p=216#comments Wed, 09 Sep 2009 16:02:49 +0000 admin http://epi-bg.org/blog/?p=216

Надя Йоргова

През последните две десетилетия се създаде впечатление, че прилаганите в България управленски мерки в сферата на икономиката сякаш традиционно са от “второ поколение”. Този факт е положителен, тъй като предполага доза адаптивност, вместо просто копиране на модели. Например валутния борд – приложената в България версия е различна от класическата. Фиксирането на валутния курс стана при запазване на част от възможностите БНБ да провежда парична политика. Така от далечната 1997 г. до днес банковата системата „играе” по правилата на валутен борд от второ поколение. Несъмнено резултатите от режима на паричен съвет са положителни – постигна се цялостна стабилизация след въвеждането му, а в сегашните условия на световни финансови сътресения банковата ни система стои стабилно (въпреки липсата на ръст в печалбите, не отчита и големи загуби).
Данъчната реформа, предприета през 2008 г., също може да се определи като “подобрена” версия. Що се касае до дохода на физическите лица и корпоративната печалба, пропорционалното данъчно облагане е запазено в класическия си вид и „плоскост”. Същевременно, тежестта върху едноличните търговци е по-висока – 15% върху доходите им от стопанска дейност, вместо плоските десет. Сегашната ставка на практика представлява намаление на размера за сметка на разширяване на обхвата от доходи, върху които е дължима, включвайки и необлагаемите до тогава минимуми. При анализа на данъчната реформа, в разглеждания пакет мерки се има предвид освен намалената данъчна ставка и премахнатият необлагаем минимум. Върху този минимум до 2008 г. не се начисляваше подоходен данък, което предполагаше и значителния дял “сива” икономика от недекларирани доходи. Това обективно ощетява както служителите, които не са изцяло осигурени спрямо реално положения труд, така и публичния сектор, който пропуска приходи от “скрити” осигуровки и данъци.
Интересното в случая е, че тези принципно либерални мерки бяха взети в период на ляво-ориентирано управление на държавната машина. Това показва, че теоретичните постановки са едно, а управленската политика, лобирането и защитаването на интересите на определени групи – съвсем друго. Сред най-силно облагодетелстваните от така направената реформа е бизнесът, в което няма нищо лошо, доколкото именно той е тази част от системата, която създава работни места и предизвиква тласъка към икономически растеж.
За по-ясно определяне на ефектите от данъчната реформа трябва да обърнем внимание на публичния сектор в цифри. С просто око се забелязва, че данъчната реформа се отрази положително върху резултатите в приходната част на бюджета за 2008 г. В условия на глобална икономическа криза, приходите към консолидирания бюджет в България нараснаха с 13,5% спрямо 2007 г. Само преките данъчни постъпления, които включват данъците върху доходите и корпоративната печалба са се увеличили с 14,5%. Тези цифри (без да включват влиянието на инфлацията) говорят за по-висока събираемост и принос на реформата към “изсветляване” на икономиката. На база на тях, вече можем да коментираме и ефекта от премахнатия необлагаем минимум и прогресивно данъчно облагане.
В сферата на частния сектор, освен посочените “неравности” в облагането, съществуват и административни пречки пред започването на бизнес, както и изискване за значителен от гледна точка на прохождащите предприемачи начален капитал. Това очертава не особено благоприятна среда за малките и средни предприятия, които представляват около 99% от икономиката. За решаването на тези значими проблеми и подпомагане на националното стопанство, очевидно е налице нужда дори от трето поколение нормативна и регулаторна рамка. Тя, от своя страна трябва да “изглади” различията между данъчните ставки, да ограничи административните препятствия и да реши въпроса със сегашната разпределена между служител и работодател осигурителна тежест.
През настоящата година проявленията на глобалната криза започнаха да дават отраженията си и върху България. Прогнозираният темп на изменение на БВП беше коригиран от заложения в бюджета ръст от 4,7% към спад от 6,3%. Компонентите на този спад са затрудненият и намаляващ износ, спадът на вътрешното търсене, съкращаването на разходите от страна на производителите, растящата безработица и т.н.
В този смисъл всяка допълнително иззета или намалена единица данъчно-осигурителна тежест придобива съществено значение. Не трябва да се пренебрегва и социалната функция на осигурителните фондове, които покриват здравни и пенсионни плащания, плащания за майчинство, помощи при безработица и трудови злополуки. Но при сегашните нива на тежест, размерът на осигуровките до известна степен елиминира положителните ефекти от намалено данъчно бреме. След като осигуровките представляват приблизително 1/4 от приходите в бюджета, а чрез него се преразпределя голяма част от брутния вътрешен продукт, то тогава намаляване и оптимизиране на осигурителната тежест е напълно възможно. Също така, подобна мярка би стеснила и рамките, в които държавата изземва и пренасочва „свежите“ пари на бизнеса.
Осигурителната тежест, освен всичко останало, е и трудно разбираема и неясна. Тя съставлява средно около 30% от всяка средна работна заплата, като най-голямата й част отива в пенсионен фонд. Общата стойност споделено се внася от работодател и работник в съотношение приблизително 60 към 40. Пропорцията варира спрямо различни фактори: година на раждане, категория полаган труд, размер на общия доход.
Намаляването на тежестите върху бизнеса е задължително при търсене на икономическа активност и растеж. След като се премахна необлагаемият минимум и прогресивното облагане, и това даде положителен тласък, то може да се очакват подобни резултати и от намаляване на осигуровките като анти-кризисна мярка.
Основанията на управляващите за досегашното запазване на сравнително високо равнище на осигурителна тежест, могат да се намерят в няколко посоки –  опасения от намаляване на бюджетните приходи, необходимост от социални функции на държавата и др. В същото време могат да се приведат и немалко разумни контра аргументи в защита на повече икономически стимули в условията на криза.
Относно опасенията от намаляване на приходите в бюджета – през 2009 г. около 40% от БВП се преразпределя от държавата, а над половината от тях са за поддържане на административен капацитет със съмнителна ефективност. Този сравнително голям публичен сектор предполага и голям размер на плащаните за служителите му осигуровки. Принципното им намаляване би се отразило в намаляване и на перо нелихвени текущи разходи в бюджета. От друга страна, при намалени данъчно-осигурителни тежести, частният сектор би могъл да наема работна сила при по-ниски разходи и така да запази или дори да увеличи заетостта. А това може да редуцира бюджетните разходите по програми за временна заетост, както и разходите за социално подпомагане. По този начин, евентуалните пропуснати социално-осигурителни приходи могат да се компенсират от намалени разходи и по-големи възможности за предприемачество.
Значим положителен ефект ще се постигне и при “изсветляване” дори само на половината от сивата икономика, която въпреки намалелия си дял след данъчната реформа, варира между 20 и 25% (оценката е базирана на изследвания, направени с „меки” методи). Факт е, че работещите в частния сектор декларират среден месечен доход от около 530 лв., докато в обществения той надвишава 700 лв. При равни други условия и при запазване пропорционалното облагане и намаляване осигуровките, може да се стимулира осигуряване на служителите в частния сектор върху по-високите им реални доходи.
Несъмнено, силен положителен сигнал биха били и мерките, ориентирани към пазара на труда. С оглед на постоянно растящата безработица, именно те трябва да са далеч по-концентрирани и ефективни. Към момента осигурителната тежест, която работодателите понасят е значителна в общите разходи за наемане на работна сила. Същевременно, кризисните проявления се намират и в достигналата през юли 7,62% безработица (с ръст от 0,33% спрямо предходния месец). В тези условия част от вече иззетите като осигуровки средства се връщат обратно под формата на бюджетни разходи за недотам ефикасни социални програми.
Погледнато от по-широк ъгъл, с данъчната реформа икономическата дейност в България след 2008 г. се опрости и стимулира, макар че има още възможности за бъдещи реформи. Някак по-лесно се възприема и разбира единната ставка, отколкото се следяха границите на необлагаем минимум или тези, над които доходите се облагаха с 20-22-24%. Факт е, че най-високо платените заети лица бяха и най-силно облаганите, и те едва ли биха се разделили доброволно с по-голяма част от възнагражденията си в името на „социална справедливост”. Справедливостта и социалната функция на държавата могат, и би следвало да са приоритет по-скоро на разходната, отколкото на приходната политика. Тоест при едно и също ниво на приходи би могла да се води качествена социална политика в унисон със заложените правителствени приоритети, и без тя да е функция от данъчно-осигурителната тежест.
Въпреки набиращата скорост криза и свързаната с нея предпазна позиция на инвеститорите, „ремонтът” на данъчната система до голяма степен спомогна за запазване притока на чужди инвестиции през 2008 г. През първата година на пропорционално облагане, чуждите капитали в страната ни значително допринесоха за приходите в бюджета. През кризисната в глобален план 2008 г., в България чуждестранните инвестиции все още достигаха размер от 6,16 млрд. лв., а индустрията дори “порастна” с цели 3%. Според песимистичните прогнози, дълбоката и продължителна рецесия няма да подмине България, но тя ще се усеща със закъснение поради по-слабото развитие на икономиката в цялост.
При отворения (зависим от вноса и износа) характер на българската икономика, без възможност за плаване на валутния курс, пазарът на труда е онзи буфер, който в най-голяма степен ще поеме ударите на кризата. Следователно там трябва да се търсят предотвратяване на негативни ефекти и постигане на баланс между предлагане и търсене на труда. Ако песимистичният сценарий се сбъдне, ще са необходими бързи и ефикасни мерки. Такива могат да бъдат предложените осигурителни облекчения, тъй като ефекта им е осезаем и те могат да се предприемат дори в течение на финансовата година (за разлика от промени в данъчните ставки, които могат се правят в началото й).
В обобщение на казаното дотук, въпреки че в икономиката нищо не е нито само добро, нито само лошо, второто поколение данъчна политика, която се води от 2008 г. насам може да се оцени по-скоро положително. И за да продължат да се усещат положителните ефекти от проведената данъчна реформа, следващата стъпка логично би била към усъвършенстването й, вместо своеобразно връщане “назад” към необлагаеми минимуми и стъпаловидно данъчно облагане. Разбира се, данъчно-осигурителната политика е част от общата икономическа политика на страната и не трябва да се дели от нея. Но при следването на поставените национални приоритети, тя трябва да е разумна и премерена. Евентуалното възстановяване на необлагаеми минимуми и прогресивно облагане, при равни други условия би означавало загуба на ефективност както от частния, така и от публичния сектор. Това, от своя страна може силно да засегне конкурентоспособността на страната ни. При все по-осезаеми кризисни проявления, поемането на подобен риск е недопустимо. Въпреки че през последните двадесет години нито един кабинет не е повторил управленския си мандат, това далеч не означава, че икономиката няма необходимост от последователност и приемственост при воденето на икономическа политика. Напротив, световната финансова и икономическа криза, която вече постави България пред сериозни предизвикателства, може само да провокира постигане на икономическа последователност и приемственост в провежданите политики.

Надя Йоргова

Директор „Икономически проекти и програми“, Институт за икономическа политика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Мариана Трифонова

Критиката с марка „ЕС” като че ли се превърна в ежедневие за българските политици през последните няколко години. Един от актуалните примери в тази посока долетя наскоро от Холандия, която заяви, че ще настоява за по-строги мерки спрямо България и Румъния. Холандското правителство, подкрепено от още няколко страни членки на Съюза (вероятно Великобритания и Франция), излезе със становище, че Механизмът за сътрудничество и контрол в областта на правосъдието и вътрешните работи трябва да се обвърже с влизането в сила за страната ни на Шенгенското споразумение.
Естествено, позицията на България по въпроса е доста по-различна, като министърът на външните работи вече публично изрази несъгласието си с подобна корелация. Реакцията на българските власти за момента се изразява в изпращането на информация за напредъка на България и конкретните постижения на новото правителство в двата месеца от управлението му. Засега Швеция, в позицията си на ротационен председател на ЕС, също не вижда необходимост от разширяването на Механизма до Шенген. Въпреки ограничения брой на държавите, които подкрепят по-твърдия курс на ЕС към нередностите в България, темата си заслужава да бъде коментирана заради авторитета и традиционно силното влияние на тези страни в европейската архитектура.
Проблемът за готовността на нашата държава за отпадане на ограниченията и реално прилагане на Шенгенското споразумение за свободно движение на граждани трябва да бъде поставен в една по-обективна плоскост. Необходимо е да си зададем множество неудобни въпроси и след това да намерим волята да им дадем безпристрастни отговори.
България ще бъде ли напълно готова за членство в Шенген през 2011 година – без условности, допълнителни клаузи, иновативни механизми за контрол? За съжаление, отговорът е по-скоро отрицателен. Дори да бъдат въведени изискваните документи за самоличност с биометрични данни; дори да се работи активно за повишаване сигурността на външните граници на ЕС, респективно на Шенген, българските политици пак няма да могат да заявят с гордо вдигнати глави, че влизането на страната ни в Шенгенското пространство съставлява нулев риск за останалите държави в споразумението и за правата на техните граждани.
В своя блог холандският министър по европейските въпроси Франс Тимерманс подробно аргументира страховете на своята страна от евентуално прибързано влизане на България в Шенген. Отчитайки обективно динамиката на промените в двете най-нови страни членки на ЕС през последните 20 години, той признава очевидните белези на положителна промяна, но не подминава и дълбоките проблеми в двете балкански общества. Ако човек се абстрахира от първосигналната негативна реакция на отправените критики и искания за по-решителни мерки, ще открие солидната логика зад позицията на холандското правителство. Без значение дали ни харесва или не, правилното функциониране на Шенгенското пространство е тясно обвързано със стабилност в областта на правосъдието и вътрешния ред. Престъпността е сериозна заплаха, която при невнимателно боравене със свободата на придвижване може да плъзне из цялото Пространство. Вярно е, че и в момента криминалните среди успяват да заобиколят ограниченията и да пренасят незаконна дейност в други държави от ЕС, но отпадането на пограничния контрол ще облекчи неимоверно техния поход към останалите части на Европа.
В тази ситуация българските управници би трябвало да разберат, че не можем вечно да повтаряме една и съща грешка – да влизаме неподготвени в клуба и после да се превръщаме в „черната” овца на семейството. Направихме го с присъединяването към ЕС, не трябва да позволяваме това да се случи и с Шенген, защото ще бъде мултиплициран негативният ефект върху имиджа на страната.
При тези условия  няма лесни и краткосрочни решения. Единственият устойчив път към гарантиране на ефективно участие на България в Шенгенското споразумение преминава през борбата с корупцията и престъпността, през възкресението на съдебната система. Горчивият опит на предходното правителство показа, че акциите „на парче” и работните цикли от доклад до доклад са контрапродуктивни. Вместо наивните опити за симулиране на активност чрез административна козметика и спорадични показни мерки са ни необходими солидни, целенасочени и координирани усилия за изкореняване на престъпните елементи от съдебната система и политическите кръгове. Все още предстои да разберем дали проверките на министерства и агенции, инициирани от новото правителство, ще се окажат поредната ПР кампания за пред Брюксел и българските избиратели, дали ще бъдат просто премазани от бюрократичната машина или наистина ще се се превърнат в бледата светлинка в края на тунела, от която общество ни отчаяно се нуждае, за да продължи напред.
Извън вътрешнополитическите пречки пред прилагането на Шенгенското споразумение, следва да бъде обърнато внимание и на външнополитическите измерения на евентуалното ни влизане в свободното пространство. Наред с множеството позитиви, сред които несъмнено е отварянето на Стара Европа за българските граждани и специалисти, на преден план излизат и някои неблагоприятни последствия. Необходимостта от гарантиране сигурността на външните граници на ЕС и  Шенген поражда опасност от капсулиране спрямо балканските съседи извън споразумението. Като погранична държава България ще изнесе на плещите си пасивите от по-строгия контрол спрямо гражданите на Сърбия, Македония и Турция. И докато страни като Македония  и Хърватска са много близо до отпадането на визовия режим с ЕС, то 50-годишните неуспешни опити на Турция да стане част от Съюза и сложните отношения на поствоенна Сърбия с ЕС не помагат за улесняването на двустранните им контакти с България като бъдещ член на Шенген, въпреки формално добрите междусъседски отношения.
Не бива да забравяме, че Турция и Сърбия са своеобразните порти на България съответно към Азия и Западна Европа. Образуването върху Балканите на една вътрешна зона от Шенгенското пространство между Румъния, България и Гърция вероятно ще има положително отражение върху културното, политическо и икономическо интегриране на „тройката”, но ще затрудни дълго желаното консолидиране на Балканския полуостров. Дори в момента членството в ЕС на тези страни поставя невидима разделителна линия между областта на относителна стабилност и тази на „размирните” Западни Балкани. Изкуственото поставяне на прегради пред свободното общуване със съседите определено не съвпада с българските национални интереси. Затова, още преди формалното си влизане в Шенген, България трябва да работи активно не само за собственото си синхронизиране със стандартите на останалите страни, но и за видимото придвиждане напред на балканските държави извън Европейския съюз.
България несъмнено трябва да се погрижи и за урегулирането на отношенията с другите държави от Черноморския регион, които все още изостават значително в своя преход към стабилна демокрация. Отново опитите на страната за влизане в Шенген трябва да бъдат съчетани с лобистка дейност за по-активно ангажиране на Европейския съюз с Черноморския регион и постсъветската зона.
Става ясно, че дългосрочните интереси на страната ни предполагат по-скоро предпазлив подход и умерени стъпки към Шенгенското споразумение, отколкото отчаяни опити за бързо влизане в Пространството. В този ред на мисли, може би искането на холандското правителство за обвързване на напредъка в правосъдието и вътрешния ред с членството в Шенген не е чак толкова лоша перспектива за България. Вероятно подобна корелация би забавила значително приемането ни в клуба поради очевидната неподготвеност да решим проблема с корупцията, престъпността и съдебната система. Погледнат от друг ъгъл обаче, подобен развой на събитията може да се интерпретира и като спечелено време – време, което България трябва да използва, за да минимизира външнополитическите негативи на присъединяването чрез активно участие в инициативите на ЕС за регионално сътрудничество като Черноморска синергия и  Източно партньорство.
Изместването във времето ще позволи и по-внимателно планиране на миграционната политика на страната с оглед на новите възможности за професионална реализация на българските граждани в други европейски държави. Несъмнено след възстановяването на националната икономика от световната криза (което се очаква да започне след 2011 година) ще се появи и необходимост от попълването на изнесените трудови ресурси с работна ръка от трети страни, като този процес също трябва да бъде внимателно планиран и регулиран.

Мариана Трифонова

Асистент проекти, Институт за икономическа политика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Надя Йоргова

Международният валутен фонд (МВФ) е финансова организация към ООН, която има за основна цел да следи и да подпомага стабилността на валутно-финансовата система в световен мащаб. Страните, основали със собствени вноски организацията през 1944 г. са 45, докато към днешна дата те наброяват 186. В настоящето, основните дейности на фонда са в областта на мониторинга, както и на оказване финансова и техническа помощ на страните. За нуждите на водената от фонда финансова политика логично възниква и необходимостта от специфичен вид валута, която да служи като международен резервен актив и като валута за международни разплащания между отделните държави.
Решението за създаването на такава валутна “кошница” или т.нар. Специални права на тираж (СПТ) е взето през 1967 г. като две години по-късно това решение се ратифицира от всички страни членки на МВФ. В структурата им се съдържат щатски долар, евро, японска йена и британска лира, чието процентно съотношение към 1 януари 2006 г. е както следва: USD – 44 %; EUR – 34 %; JPY – 11 % GBP – 11 %. Това съотношение подлежи на преразглеждане за всеки 5 години от страна на МВФ и зависи от дела, с който всяка от валутите участва в международната търговия. Всяка страна разполага с определена национална квота в рамките на фонда. Тя отразява както дела на страната в международната търговия, така и нейния брутен вътрешен продукт. Освен това, размерът на квотата дава право и на определен брой гласове, с които страната гласува при взимането на решения. От него зависи и максималният размер на кредит, който страната може да получи в рамките на договорно споразумение с фонда. Той не може да надхвърля 6 пъти размера на националната квотата (освен при наличие на извънредни обстоятелства, при които максимума подлежи на предоговаряне). В случай на необходимост страната може да използва СПТ и да извърши международно разплащане директно с тях или като ги конвертира в “твърда” валута (от кошницата, представляваща СПТ). След подобна операция, задължение на страната става плащането на лихва върху размера, с който нейната квота е намаляла.
При почти всички случаи, когато МВФ подписва споразумение за отпускане на финансова помощ възниква задължение страната, която го получава да поеме определени стабилизиращи ангажименти и да спазва определени финансово-икономически параметри. Поради тази причина, МВФ обикновено се приема като кредитор “от последна инстанция”, от който получаването на финансова помощ е най-крайният възможен вариант и е почти еквивалентно с обявяване на дадената страна във “фалит”. Споразумения от този тип, наречени стабилизационни (stand by), МВФ използва като основен инструмент при провежданата от фонда политика. При тях едната страна е фонда, който предоставя заем (обикновено поредица от траншове на СПТ), и изисква изпълнението на определени ангажименти като стабилизационни гаранти за дадената икономика (например силно рестриктивни фискални мерки или такива, свързани с икономически реформи).
Формалните отношенията между България и МВФ датират от далечната 1990г., когато страната ни подписва договор за присъединяване към финансовата организация. Той е резултат преди всичко на належащата нужда от външен свеж ресурс, породена от взетото решение за пълен мораториум на българския външен дълг от началото на същата година. От тогава страната ни е подписала 13 на брой споразумения (виж  Таблица 1), които са с различен характер. Повече от половината отпуснати по тях СПТ са в рамките на стабилизационни (stand by) споразумения. Общата им равностойност на е малко над 2 180 млн. СПТ или около 1 987 млн. евро . Единствено четвъртото не е изпълнено от българска страна, поради което по него е направен само първи транш. Това се случва в периода, през който България изпада в най-тежката финансова криза от съвременната история на страната.

На 27 април 2007 г. страната ни погаси предсрочно и последното си задължение към финансовата институция, с което тя се оттегли като кредитор и коректор на провежданата макроикономическа политика в страната. Това може да се тълкува и като знак, че към момента (доколкото в условията на криза това е възможно) страната ни е стабилна в международен финансов план. За целия период на членството си наред със сериозните поети и до голяма степен изпълнени ангажименти за реформи и фискална дисциплина, България е използвала средногодишно 627 млн. СПТ (571.4 млн. евро1) при средногодишната лихва от около 4%. В тази връзка са резонни контрааргументите срещу евентуално бъдещо споразумение с фонда, което (по всяка вероятност) ще обвърже страната ни с крайно консервативна фискална политика (каквато е досегашната практика на МВФ при подписването на stand by споразумения) наред с дългосрочното бъдещо изплащане на лихви по заема.
На срещата на върха на Г-20, състояла се през април тази година беше одобрена нова емисия на СПТ, равностойна на 250 млрд. американски долара като мярка в отговор на световната финансова и икономическа криза. В последствие на 7 август Съветът на управляващите МВФ прие решението за новата емисия, която стана реалност само няколко дни по-късно – на 28 август. С тази стъпка МВФ увеличи наличните СПТ, с които разполага. В допълнение, на 9 септември т.г. се очаква още една емисия, която дори и в по-малък размер (33 млрд. американски долара) да увеличи резервите на фонда. Този пакет мерки срещна експертни критики във връзка с дела новоиздадени права, които ще получат страните членки. Както вече беше казано, те се разпределят спрямо квотата на всяка една от тях. По този начин малките (предполага се и най-нуждаещи се) страни ще получат най-малка част от тях. Според управителя на МВФ обаче, емисията е ключова реакция на фонда към кризата и тя ще осигури значителна подкрепа на всички страни членки. Също така, в подкрепа на взетото решение е и аргументът, че икономиките получават необходимото увеличение на резерви, съотнесено към размера на техните икономики. А това на първо време ще е достатъчно, за да гарантира бъдещи евентуални заеми в по-големи размери. Освен по повод на диспропорции, критиките към тази мярка на МВФ се отправят и към очаквания ефект, който “излятата ликвидност” ще има в повишение нивото на инфлация. Тези критики обаче могат да се сметнат за неоснователни от управляващите фонда, тъй като размера на новата емисия достига едва 0,33% от световния БВП, което трудно би могло да окаже сериозен инфлационен натиск в глобален аспект.
Някои от страните от ЦИЕ вече се възползваха от досегашните си възможности за споразумение с МВФ и получаване на заем. Страна като Румъния, която вече отчита и тепърва предстои да понася отражението на кризата, в началото на май получи 12.95 млрд. евро в заем от фонда. Преди нея, Унгария (още в края на миналата година) се обърна към МВФ за финансова помощ в размер на 20 млрд. евро, малко преди което фонда одобри заеми за Украйна и Латвия. Тези страни подписват стабилизационни (stand by) споразумения, които позволяват СПТ да се конвертират във „твърда” валута или да се използват за директни международни разплащания. Мотивите на Румъния са, че икономиката й има нужда от външна помощ за справяне с резкия спад на капиталовите потоци в резултат на международната финансова криза. Унгария се аргументира с нуждата от гаранция за възстановяване доверието на инвеститорите към страната и за облекчаване стреса върху унгарските финансови пазари. Разбира се, този външен заем е свързан с условия, които икономиките им ще трябва да приемат, както и с изплащане на лихви по тях, наред с евентуално пораждане на недоверие на инвеститорите към страните потърсили помощ от “ кредитора от последна инстанция”.
Членската квота на България в МВФ само до преди няколко дни беше 640.2 млн. СПТ (около 583.4 млн. евро1), или 0.29% от общо емитираните СПТ (гласовете, които страната ни може да упражнява при гласуване решенията на МВФ са 6652). След последното увеличение на активите на МВФ се увеличават и международните валутни резерви на БНБ с допълнителните 474 586 534 СПТ (около 517 млн. евро). При втората, значително по-малка емисия се очаква през септември България да получи още 136.3 млн. СПТ. В резултат страната ни ще разполага с 1 251 СПТ, което е почти удвояване на досегашния им размер. От увеличението на валутните резерви на БНБ, съответно следва и увеличение на възможния за получаване размер финансова помощ при необходимост. Прибягването към подписване на стабилизационно (stand by) споразумение в настоящите условия обаче е стъпка, която сериозно би възпрепятствала успешното справяне на страната ни с кризата. Причините за това могат да се намерят в няколко посоки. Като например фактът, че подобно споразумение би могло при очакваното съживяване на инвестиционните процеси да постави страната ни в списъка с нестабилни инвестиционни дестинации. Наред с това, обичайната практика досега показва, че МВФ поставя нелеки условия за фискални рестрикции при предоставяне на заем, което би затруднило допълнително взимането на управленски решения. В условията на валутен борд и практическата липса на монетарна политика, фиска е един от малкото лостове за държавна намеса. От друга страна, прибягването към заем би било показателен и противоречив фактор за присъединето на България към ERM II и в последствие – към Евро зоната. Друг сериозен контра аргумент срещу финансова помощ от МВФ са дължимите лихви по отпуснатите заеми от фонда. Към момента те са в размер на 0.28%, но се актуализира на всеки 3 седмици. Равнището им се определя на база краткосрочните лихви на паричните пазари в САЩ, Япония, Евро зоната и Великобритания (чиито валути съставляват СПТ). Ефектите от кризата обаче във време и в дълбочина обаче са разпределени неравномерно. Кризата вече започва да дава слаби сигнали, че се оттегля от развитите пазари, за да се пренесе към по-слабо развитите,  като например България. При подобни признаци на оживление, разумно е да се очаква повишение на лихвените равнища в развитите икономики, което ще се отрази и в повишение на “цената”, която скоро взелите заем от МВФ ще плащат за в бъдеще. Това, от своя страна сериозно може да удължи и задълбочи негативните отражения от  кризата върху тепърва навлизащите в дълбока рецесия страни като България.
В обобщение може да се направи изводът, че мярката предприета от МВФ за новата емисия СПТ би могла да подпомогне по-бързото излизане от кризата в световен план, но при условие че инструментът се използва разумно. В противен случай той би могъл да доведе до задълбочаване на диспропорциите между отделните държави. В контекста на България и в дългосрочен план, увеличеният размер СПТ не трябва да “изкушава” управляващите към подписване на ново стабилизационно споразумение с фонда. Обратното може да е „добра” предпоставка за по-продължителна и по-дълбока рецесия на хоризонта пред страната ни.

Надя Йоргова

Директор „Икономически проекти и програми“, Институт за икономическа политика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

]]> http://epi-bg.org/blog/?feed=rss2&p=193 0