Калин Маринов

Много компании защитават мнението, че не оповестяването на практиките им за корпоративната социална отговорност (КСО) ги прави отговорни към служителите, обществото и околната среда, а целенасоченото отстояване на дългосрочни политики много често дори за сметка на възможността за максимизиране на печалбата. При подобен подход обаче, как добрите практики могат да послужат за пример. Нали конкуренцията ражда прогреса? Ако си отдаден безкористно на каузата на КСО, защо да имаш нещо против да „заразиш” и други компании около себе си с идеите си или това е още едно конкурентно предимство, което всеки ревностно пази?

Допускаме, че компанията е напълно прозрачна за своя КСО начин на функциониране и не се търси създаване на рекламна визия, а цели да запознае субектите, с които си комуникира или тези, с които евентуално ще си комуникира с начина си на работа.

В нашето съвремие най-удобния, най-ефективния и най-икономичния начин, за да се направи това е чрез предоставяне на информация във витруалното пространство на интерет. Изповядвайки тези виждания за първи път през 2007 година, Институтът за икономическа политика (ИИП), София бе партньор по програмата Партньори за финансова стабилност, Варшава и участва в изследване на практиките за разкриване на КСО онлайн от страна на 40-те водещи компании по пазарна капитализация в България  (може да се сложи линк и директно от заглавието към пдф-а на страницата). Сега четири години по-късно ИИП с помощта на участниците в обучителния студентски семинар „Бизнесът и обществото – ръка за ръка. Практики за корпоративна социална отговорност и връзки с инвеститорите в България” предприе подобна, но далеч по-скромна по мащаби инициатива. В следващите няколко реда ще Ви представя резултати от прегледа на интернет страниците на 18 публични компании в България. Всичките избрани компании в извадката са включени в индекса на Софийската фондова борса BG40, а 12 от тях попадат и в индекса SOFIX.
Методологията поставя изисквания за разкриваната информация в три основни категории на КСО – Корпоративно управление, Политика по опазване на околната среда и Социална политика. Всяка от категориите е съставена от пет критерия, които биват анализирани.

Прегледът на корпоративната интернет страница започва с проверка за наличието на отделен доклад, обединяващ в себе си разкриване на информация в трите области: екология, социална сфера и корпоративно управление. Както и през 2007 година, така и сега все още малко компании са възприели модела да представят информацията си чрез такъв обединяващ документ. От разгледаните 18 компании  едва 3 разполагат с такъв доклад.

Изследването обръща внимание и на това дали информацията в разглежданите три категории е представяна директно на интернет страницата или в концепцията на Годишния доклад. Презумпцията е, че със същото съдържание Годишният доклад е разпространяван до заинтересованите лица и в хартиен вариент.

Както и през 2007 година, така и сега по категорията Корпоративно управление се представя най-много информация, а петте й отделни компонента са:
1. Детайли за структурата на управление;
2. Функциониране в съответствие с Кодекса за Корпоративно управление;
3. Информация за годишния одит;
4. Политика за правата на акционерите
5. Наличие на вътрешен етичен кодекс.

Преди четири години първият компонент е най-добре представен на корпоративните интернет страници и по него информация изнасят 55% от 40-те компании, докато в наши дни по него разкриват данни 14 от 18-те компании или 77.8%. През 2011 година обаче най-много компании дават информация по компонент 4 общо 15 компании, докато през 2007 година бройката е 10 или 25%. Резултатите по всички компоненти към ноември 2011 за 18-те компании може да видите на графика 1.

Графика 1

Разкриването на информация по отношение и на втората категория Политика по опазване на околната среда също е със значително по-добри проценти сред 18-те компании, изследвани през 2011 година. Петте компоненти на категорията са:
1. Придържане към индустриално-специфични, национални и /или международни наредби, свързани с опазването на околната среда;
2. Имена на експертите отговорни за дейностите във връзка с опазване на околната среда;
3. Разход на енергия и вода;
4. Ефективно използване на отпадъци и остатъчни материали;
5. Верига за доставки и опазване на околната среда.
Забелязва се сходство по отношение на първия компонент и корпоративните интернет страници са най-благосклонни за представяне на информация за придържане към индустриално-специфични и/или международни наредби, както през 2007 година, така и сега. Тогава изследването показва, че по този критерий са дали информация 7 компании, а сега техният брой е 10 при по-малката извадка от 18 единици. Както и преди четири години, така и сега компаниите най-ревностно пазят в тайна имената на хората, с които се свързва следването на определени екологични норми. Много често причината е, че тези от тях, на които дейността им не застрашава непосредствено околната среда предпочитат да останат пасивни в това отношение с цел икономия на средства. Представянето на 18-те по всички компонентите от категория Политика по опазване на околната среда може да видите на графика 2.

Графика 2

По отношение на социалната политика според корпоративните интернет страници все по-често става практика компаниите да се обвързват със спонсорски програми и програми за подкрепа на определени общности, както и с последващото обучение и повишаване на квалификациите на своите служители. Петте компонента, по които може да се представи информация в тази категория са следните:

1. Придържане към индустриално-специфични, национални и/или международни норедби, свързани с човешките права и правата на сулжителите;
2. Наличие на спонсорски програми и програми в подкрепа на определени общности;
3. Фирмена политика за обучение на персонала и политики за поощряване на работниците;
4. Здравна политика и политика по безопасност;
5. Политика по заетостта.

През 2007 година компаниите, които представят информация по втория компонент от категория Социална политика са най-много – 6, също какото и сега, но вече са 10. По компоненти 1 и 3 пък през 2007 година резултатите са едва съответно 3 и 4, докато в момента общо на 9 корпоративни интернет страници вече е достъпна тази информация. Виж графика 3.

Графика 3

Калин Маринов

Изпълнителен директор, Институт за икономическа политика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

доц. Иванка Петкова

В най-напрегнатия период на глобалната финансова и икономическа криза – през декември 2008 г., китайските власти създадоха програма за интернационализиране на националната валута – китайския юан. Една от целите беше да се заобиколи използването на щатския долар в търговски сделки с партньори от съседни страни. На компании от определени китайски провинции и градове беше разрешено да използват юана като валута на цената и при плащания по външнотърговски сделки с контрагенти от Хонг Конг, Макао, със страни от АСЕАН. Постепенно пилотният проект обхвана почти цялата територия на Китай и започна да се отнася до всички страни по света.

Тази стъпка е първата по рода си в историята на валутните режими, тъй като интернационализирането на китайската национална валута се извършва при условие, че китайският юан не е конвертируема валута. Процесът се инициира от страната, която емитира съответната валута, а не от пазарните участници. Първата стъпка не идва от страната на търсенето, а от страната на предлагането. По тази причина интернационализацията на юана е подчерано контролиран процес.

Интернационализацията на юана обаче трябва да се разглежда като логическо следствие от превръщането на Китай в най-големия износител в света през 2009 г. и във втората по големина икономика през 2010. Това са всъщност двата определящи фактора, даващи основание за въвеждане на юана в международния оборот, като се започва  именно с плащания в юани по търговски сделки. Днес един износител от Шангхай може да се договори със своя търговски партньор от Малайзия дължимата сума по сделката да бъде изразена и платена в китайски юани. Несъмнено това договорно условие спомага да се избегне използването на щатския долар и насърчава навлизането на китайския юан в плащания по китайския износ. Ако насрещната страна приеме, китайският вносител би могал безпрепятствено да плати в юани и по вносна сделка.

Интернационализацията на юана по търговски сделки беше подкрепена със сключването на двустранни суапови споразумения между централната банка на Китай и Хонг Конг, Южна Корея, Малайзия,  Индонезия, Аржентина, Беларус, Монголия,  Казахстан и др. страни. Освен че предоставиха необходимата ликвидност на съответните централни банки/парични власти по време на криза, част от средствата се използват и за плащания по търговски сделки. По този начин до голяма степен бяха  либерализирани операциите по текущата сметка на платежния баланс на Китай.

Едва като трета стъпка за интернационализиране на юана китайските власти насочиха вниманието си към либерализиране използването на юана извън територията на страната – създаването на офшорен пазар за търговия с юани. На участниците във валутната търговия се предлага сегмент, в който те могат  да заемат позиции стига да намерят доходоносни инструменти. Като естествена платформа за тестване на съответните мерки беше избран финансовият пазар в Хонг Конг.  Предлагането на финансови инструменти в юани на нерезиденти датира още от 2003 г., когато Bank of China (Hong Kong) бива оторизирана да извършва клирингови операции с местни банки, които предлагат на клиентите си сметки в китайски юани. Бързият темп на нарастване на обемите от продукти по естествен път доведе до въвеждане на ежедневно фиксиране  на курса на китайския юан към щатския долар на офшорния пазар на основата на курсове, които се предоставят от 15 банки със седалище в Хонг Конг. Thomson Reuters посредничи при изчисляването на фиксинга и разпространяването на информацията за равнището на курса.  Наличието на представителен фиксинг ще съдейства за увеличаване на търгуваните обеми, които в момента възлизат на около 1 млрд. щатски долара дневно, както и за развитието на пазарната инфраструктура. Развива се както  пазарът за текущи операции, така и срочният офшорен валутен пазар в юани. Фиксингът на офшорния пазар дава възможност на банките да си служат с една надеждна база при търговията и плащания по продукти в юани и особено при деривативни сделки като валутни опции и лихвени суапови сделки.

Създаването на офшорен пазар на практика означава да се премине към либерализиране и на капиталовата сметка, да се увеличи незначителното за сега участие на китайския юан  на глобалния валутен пазар. А той е с дневен оборот от 4 трилиона щатски долара. Политиката на китайските власти е определено внимателна, тя е политика на малките, но последователни стъпки при строго следене на потоците в юани особено към страната, където инвестирането в местни активи носи по-висока доходност. Целта е с подходящи мерки тези потоци да се управляват.

Прогнозите за интернационализацията на китайския юан са противоречиви, но повечето от тях се занимават с въпроса кога тази валута ще се превърне в резервна, дали и кога ще измести щатския долар в тази функция. Обикновено те се основават на опита с британския паунд и щатския долар. Струва ми се, че паралелите, които могат да се правят, са предимно извън самия процес на интернационализация – в областта на икономическата мощ на дадена страна, на нейния износ, на размера на валутните резерви. Неизбежно интернационализацията на юана е свързана и с мястото на Китай в международната валута архитектура, с позициите на тази страна в международните валутно-финансови институции. И тук настъпиха промени не без активните усилия на Китай. Така например,  делът на Китай в гласовете на Световната банка нарасна от 2.77% на  4.42% . Последва  емисия от облигации на Световната банка в Хонг Конг  в размер на  76 млн. щатски долара, деномирирани в юани. Това несъмнено е сигнал на подкрепа на развитието на пазара на финансови инструменти в юани. В момента Международният валутен фонд и Групата на 20-те разискват въпроса за включването на юана в кошницата за определяне на курса на Специалните права на тираж към Международния валутен фонд. И тези стъпки изглеждат на пръв поглед незначителни, но те очертават тенденцията – на навлизане на юана както в международния платежен оборот, така и на нарастване значението на Китай и на неговата национална валута в глобалната валутна система.

Иванка Петкова, Председател на Настоятелството на Институт за икономическа политика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Ясен Георгиев

Неделя, 13 март 2011 г. Последният ден на най-голямото изложение за туризъм в света ITB в Берлин. Вторият ден, в който изложението е отворено за всички, които искат да открият сами за себе си своята следващата туристическа дестинация или просто да се запознаят с някоя нова страна и с това, с което тя се представя или иска да бъде запомнена.

На много от щандовете на представящите се 180 страни на посетителите се предлага да опитат традиционни ястия и напитки, да се включат в състезания, да си изберат дребен сувенир, да видят отблизо ръчната изработка на различни изделия или просто да се насладят на музикално изпълнение на някой местен музикант – похвати, типични за всяко изложение, които могат и да не харесват на всички, но със сигурност не остават незабелязани за обикновения посетител.

А той иска да пипне, да види, да опита и да бъде впечатлен.

Все емоции и преживявания, които на посетителите няма как да им се случат на българския щанд. На него са представени двайсетина български туристически фирми, черноморски общини, хотелски комплекси и курорти. Всъщност правилно е да се каже, че не са представени, а че заемат място. Безлично. Само с табелки. И понякога с брошури. Представителите им липсват. Липсваха и сутринта, липсват и в ранния следобед. Правилно – и там където присъстват физически, това не се усеща. Търсенето на контакт с посетителите и „запалването” на интереса към България и съответния туристически продукт явно не са приоритети на българските участници в изложението, заемащо завидните 160 000 кв.м.

Лъч светлина идва от представителите на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма, които усърдно подреждат лъскави брошури, представящи тематично възможностите за туризъм в България. Почти перфектно свършена работа, ако отново не беше липсата на провокативност и интерес към хората, които се спират за по-дълго пред проспектите, представящи страната ни като място за целогодишен и културен туризъм. Впрочем, макар и да липсваше културна програма, каквато имаше на щандовете на нашите съседни страни, именно културният туризъм бе акцент в българското представяне на изложението тази година.

Неусетно настъпва съмнението дали това е щанд на страна, която приема туризма си за водещ отрасъл, на страна, в която той генерира една десета от брутния вътрешен продукт и официално в пиковия си сезон осигурява работа на над 5% от заетите, без да се броят свързаните сектори като транспорт, търговия и т.н. Отговорът на въпроса дали най-удачният начин да се рекламира културния туризъм е като просто оставим културния елемент на въображението на целевите групи също не е толкова важен. Важна и много по-опасна е безличността и посредствеността, с която ако и добре да си живеем у дома, се опитваме да печелим пазари навън. И дори ако липсата на желание може да се обясни с липсата на финансови възможности на държавно равнище, то липсата на идеи, концепции и принципи на фирмено няма никакво оправдание. Всъщност, евтините дестинации за алкохолен all inclusive туризъм имат ли нужда от идеи, концепции и правилна комуникационна политика?

Ясен Георгиев

Изпълнителен директор, Институт за икономическа политика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Надя Йоргова

Едва ли има някой в България, който вече да не е убеден, че държавата ни е в криза. Всеки ден четем, слушаме и виждаме коментари, прогнози и анализи за политическия и икономически живот на страната чрез детайлно, шокиращо и крещящо отразяване в медийното пространство. От сутрин до вечер страниците на вестниците и телевизионните екрани сипят все по-растящи и удебелени цифри за хиляди нови лица, останали без работа на пазара на труда, за нарастващия заплашително бюджетен дефицит, за евентуални нови данъци, с който ще се обложат доходите на групи с по-нисък социален статус, за намаляване социалните придобивки на заетите в администрацията, за увеличаване на ДДС ставката и така нататък. Само за няколко месеца усещането за хаос и приближаващ крах се настани трайно сред обществото.

Кризата, както става все по-ясно, нито е подминала страната ни, нито ще има по-леки последици върху икономиката. И перспективите не са оптимистични – икономическата обстановка продължава да се влошава без особено ясна прогноза за изход (поне не преди 2011 г.), и може би най-лошото – без заявена твърда и прозрачна правителствена позиция как ще се борят растящите икономически проблеми. Медийното разгласяване на работни мерки за частично запълване на дупки в бюджета без разчети за размера на приходите от тях нито за евентуалното им отражение върху икономиката след излизане от кризисната ситуация, трудно могат да се категоризират като политика, камо ли като ясна и предвидима. Подобен курс е твърде неприемлив, като се имат предвид следните факти. С изключение на някои периодични колебания заради популистки политически кампании, в годините след 1997 страната ни успя да поддържа стабилна фискална дисциплина, която ни коства повече и по-качествени публични блага, например. Поддържането й може да продължи да изгражда нужния положителен имидж, който да въведе България в Еврозоната и да не позволи срив на Валутния борд и финансовата система. И не на последно място – след като външни рейтингови агенции като Стандарт енд Пуурс или Муудис Интернешанъл повишиха перспективите пред кредитния рейтинг на страната от негативни към стабилни, и то въпреки корупцията и незавършените административни реформи. Тези трудно завоювани позиции към момента изглеждат сериозно застрашени от неблагоразумни предложения за политики.

Обръщайки поглед към това, което вече се случи в страната от икономическа гледна точка, можем да приведем немалко кризисни отражения като например – над тридесет и седемте хиляди са новите регистрирани безработни в бюрата по труда само през февруари. Сама по себе си безработицата има т.нар. „санитарен” минимум от около 5 %, под който не е полезно тя да спада, за да функционира нормално икономиката и да няма недостиг на работна ръка. България, за „щастие” успя да надмине този минимум, и даже да го прескочи с повече от два пъти към края на първите два месеца на годината, което личи и в очакванията на Министерството на труда и социалната политика за задържане на нивото от  10.3 % през първото тримесечие. И дори се очаква още повече ще го надхвърлим – в бюджет 2010 средната заложена безработица за страната е 11.4%, а към края на тази година правителството очаква тя да достигне 12.8%. Ако потърсим мнението на работническите организации по този въпрос, те вероятно биха коментирали тази прогноза като оптимистична. Тяхната позиция пък е традиционно песимистична, в случая – прогнозата за 2010 е заплашителна – до 19-процентна реална безработица, включваща и нерегистрираните в бюра по труда безработни. Разбира се, до тази прогноза са наредени искания за по-висока „застраховка” срещу безработица – под формата на повишени осигуровки, които да плаща работодателят им, както и определено завишение на компенсациите при настъпването й. Спорен е въпросът, колко полезно е да се товари и без друго затруднения бизнес с допълнителни осигурителни тежести, оскъпяващи наемането на работна ръка. Още по-спорен е въпросът с колко трябва да се повишат осигуровките, за да може компенсациите за безработица да надхвърлят настоящите и фактически абсурдните за оцеляване 240 лева месечно.

В този ред на разсъждения относно смисъла на определени мерки, насочени към подобряване на социалния статус може да се приведе още един красноречив пример. Брутният общ доход на домакинство през 2008 г. е бил 892 лв. И въпреки, че пенсиите като част от структурата му са нарастнали с над 7 % за година, то номинално общия доход е намалял до 772 лв. към края на 2009 г. Тук вероятно е уместно да се зададе въпросът – дали милиарди допълнителни левове за обезщетения и социални плащания трябва да се трансферират от частния сектор към социални плащания, въпреки нарастването на които общият доход е успял да намалее. Или пък мерките, с които може да се стимулира бизнеса да расте и работните заплати да се увеличат не е по-разумната мярка в случая. Ако това е невъзможно, поради заплашително нарастващия бюджетен дефицит, то тогава все пак е редно да се търси солидарност при поемане на тежестта от кризата от бизнеса, но и от държавния сектор и сякаш най-неразумно звучи ощетяване на нискодоходните групи.

Спадналите доходи се отразяват и на индивидуалното потребление, което намалява и свиването му на годишна база е в размер на 5.3% през 2009 г. То, от своя страна, рефлектира върху общото и крайно потребление, респективно води до общо свиване на БВП. Брутният вътрешен продукт на страната ни от ръст с 4.5 % през 2008 е отчетен спад от 5 % през 2010, което си е реален колапс от 9.5 %. И тъй като броят на населението в страната е останал сравнително константен през тази година, то номиналното изражение на БВП на глава от населението е спаднал заедно със спада на самия БВП. Все още неофициалните данни на Евростат ни показват, че по този показател страната ни е достигнала само около 40% от средното равнище на ЕС. Без да коментираме сравненията: по БВП на глава от населението на Люксембург се падат 276 % от средния за ЕС; Хърватия, най-напредналата в подготовката си за присъединяване към ЕС от всички страни кандидат членки, също ни е задминала по показателя, като е успяла да достигне 63% от средния БВП на глава от населението.

Оставяйки настрана вътрешните движения на показатели и трансфери, за да добием още по-ясна представа за наистина важни перспективи, редно е да се обърнем отново към бизнеса с оглед на сравнителните му международни предимства. Привидно положителната тенденция на спад във външнотърговското ни салдо с цели 13.1  пункта за 2009 г. и тя щеше да бъдe, ако България произвеждаше и изнасяше повече, отколкото внасяше. Реално обаче зад тази цифра стои по-голямото забавяне на производството и износа на търговските ни партньори (респективно внос за България), на фона на по-бавно намаляващия износ от България. А сам по себе си, намаляващ износ значи и намаляло производство, което колкото дори в сравнително отношение да е положително, само по себе си остава негативна тенденция.

Наред с всички тези спадове не е за пренебрегване и фактът, че инвестициите в България се съкратиха драматично. Спадът в това отношение е почти катастрофален – след инвестираните през 2008 г. над шест и половина милиарда евро, през 2009 г. България е успяла да привлече едва 3 милиарда евро, което показва кой е бил изворът на икономически растеж през предходните години. Нормално е да се очаква и, че приходите от данъци при това положение ще намаляват. И то в обратна попорционалност на загубените работни места, които ще генерират допълнителни държавни разходи. Оттук и бюджетното салдо все по-трудно може да се очаква да е балансирано. Освен това, ако очакванията на бизнес-организациите се потвърдят и общата фирмената задлъжнялост в рамките на една година нарасне от 160 млрд. до над 200 млрд. към началото на 2010, то пазарът на труда ще е само един от засегнатите елементи при по-нататъшно развитие на негативните тенденции в бизнес средата. А при над 99% малки и средни предприятия в страната, оцеляването им и запазването на работни места пряко зависи както от навременното изплащане по договори за държавни и обществени поръчки, така и от навременното възстановяване на ДДС. Обратните действия по никакъв начин не стимулират гръбнака на икономиката ни. Тези външни и вътрешни затрудния, които фирмите са срещнали, карат 63 % от тях за определят 2009 като по-скоро неуспешна за бизнеса си (според анкета на Българската стопанска камара). От по-горе казаното, едва ли може да се очаква през 2010 тези 63 % ще намалеят, а правителствените прогнозите за пазара на труда трудно ще се вместят в предвидените бюджетни параметри.

Изводите са няколко. Правителството не може да приложи мерки за съкращаване на разходите, които да не ощетят нито една обществена група (Всъщност, нито едно правителство не би могло, защото е невъзможно). Друг е въпросът дали всички по равно ще усетят негативите, или някои по-организирани в протестите си групи са способни да отстояват по-добре интересите си, и в резултат селективно ще се “обложат” с данък “криза” другите не толкова добре организирани групи. Това неминуемо ще допринесе за ескалиране на напрежение, както между самите обществени групи, така и срещу управлението като цяло. Усещането за несправедливост се наслагва и от случайно пуснати предложения за запълване на зейналите бюджетни дупки от над милиард с орязване на и без това нереално ниските социални плащания, които не биха компенсирали и 1/3 от дефицита. За да не се разраства масовата паника за хаос и неуправляемост на процесите дебело трябва да се подчертаят националните приоритети, които да са стабилно аргументирани: от една страна с ефекта им върху бюджета, и от друга – с дългосрочното им отражение в икономиката, за да не се случи сценарий, в който днес ще балансираме утрешния бюджет, но паралелно ще убием гръбнака на икономиката в рамките на тази или следващата година. Тогава дали ще сме се справили с кризисната ситуация или ще сме възпроизвели следваща, по-дълбока криза?!

Надя Йоргова

Директор „Икономически проекти и програми“

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Проф. Андраш Инотай

Унгария, както и повечето от новите страни членки на Европейския съюз, печално поглеждат върху равносметката от членството си в Съюза в светлината на върлуващата икономическа криза. И както може да се предположи, поглеждат и върху политическата цена, която един ден трябва да бъде платена за нарастващото недоволство.

През годините бившите комунистически страни от Централна и Източна Европа  (ЦИЕ) защитаваха своето право да бъдат пълноправни членки на ЕС и всякакви дискусии за членство „втора ръка“ бяха отхвърляни като популистки, анти-европейски и неоснователни. Така преходните периоди, договорени преди последното разширяване на ЕС бяха представяни като временни мерки, всяка от които с график или конкретни условия за изпълнение. Самите преходни периоди се простират от селското стопанство до еврозоната, от движението на работна сила до Шенгенското пространство – все области на договорите за присъединяване, които полагат основата на пълноправното членство в ЕС.

Днес, в резултат от недалновидния и националистически начин, по които страните членки на ЕС отговорят на разгърналата се финансова, икономическа и социална криза, съществува истинска заплаха, членството в ЕС на страните от ЦИЕ да се превърне в членство „втора ръка“. В кризисната ситуации отделните страни реагираха и продължават да реагират по различен начин и това откроява още повече разликите между тях. Те използват различни правни инструменти и несъизмерими финансови ресурси в борбата с рецесията. При това не всички страни членки играят по едни и същи правила: някои поддържат бюджетни дефицити далеч над Маастрихтските 3% от БВП, докато други са принудени да се придържат към тях. Прилагат се и различни условия за връщането на публичните разходи. Така неравенствата между новите и старите страни членки стават още по-съществени.

Рецесията също така прави чуждестранните работници по-уязвими към съкращения отколкото местните и по този начин служителите и работниците от Централна и Източна Европа в старите страни членки имат по-малко законови права, различни трудови договори и не се ползват с подкрепа от страна на синдикатите. Тази дискриминация в бъдеще би се утежнила ако икономическия спад продължи толкова дълго, че отложи свободното движение на работна сила след определените от договорите за присъединяване срокове (2011 г. за присъединилите се през 2004 г. страни и 2014 г. за България и Румъния).

В банковия сектор семената на неравенството бяха посяти много преди финансовия колапс през миналата есен. Западноевропейските банки се превърнаха в доминиращи играчи в почти всички новоприсъединили се страни членки на ЕС, взимайки лъвски дял от печалбите в ЦИЕ. И когато банковата криза удари, вместо да се формира общоевропейска реакция на ситуацията, повечето страни опитаха да спасят собствените си банки, оставяйки някои от най-печелившите им преди кризата чуждестранни представителства сами да се справят с последиците от нея.

От друга страна транснационалните компании все още могат да запазят икономическото статукво, ако действат рационално, когато решават къде да намалят излишните капацитети по време на глобалната криза. Най-новите им подразделения в ЦИЕ са технологично напреднали и нискоразходни производства, които трябва да продължат да работят. Но компаниите могат и вече са насърчавани от правителствата на родните им страни да запазят по-слабо конкурентните си производства в „стара Европа“. В резултат, тези действия не само че ще засегнат още повече икономиките в Централна и Източна Европа, но биха намалили конкурентоспособността на ЕС като цяло в следкризисния период.

Всички тези аргументи противоречат на основния принцип, че всички страни членки на ЕС са равни, дори и да са на различни етапи от социално-икономическото си развитие. Проблемът дотук бе как да се преодолее разликата в развитието без да се пожертват конкурентните предимства на икономическата интеграция. На практика дилемата доведе до различни „кръгове“ от държави вътре в рамките на ЕС-27, което беше добре дотолкова до колкото системата бе все още гъвкава и отворена. Днешната ситуация от своя страна може действително да създаде и да утвърди членство „втора ръка“ за по-слабо развитите икономики в ЕС.

Ако тази двуполюсна система се утвърди, последствията ще се разпространят далеч отвъд вътрешното функциониране на Съюза. Това би било средство в ръцете на екстремистите и националистите, които са против ЕС и капитализма. Това няма само да подкопае трансформацията на Европа, която видяхме през последните 20 години, включително и напредъка на Централна и Източна Европа, но е възможно и да заплаши бъдещето на цялата следвоенна система на мир и стабилност.

Материалът е публикуван в есенното издание на „Europe’s World“

Проф. Андраш Инотай

Почетен президент, Институт за икономическа политика
Генерален директор, Институт за световна икономика, Унгарска академия на науките, Будапеща

Моника Панайотова

„Единството на Европа беше мечта на малцина. Тя стана надежда за мнозина. Днес тя е необходимост за всички” са думи, изречени от един от бащите основатели на Европейския съюз, Конрад Аденауер. Тези изречения, изказани през XX век, звучат изключително актуално и днес. Бъдейки решителна крачка в интеграционния процес на ЕС по посока на федерация и респективно развивайки неговото политическото измерение, Лисабонският договор се превръща в олицетворение на думите на немския политик. Конвентът бе мечта, Договорът за създаване на конституция, отхвърлен в резултат на френското и холандското „не” през 2005 бе надежда на мнозина, а Лисабонският договор, въпреки първоначалното ирландско „не” и препядствията от Чехия и Полша бе осъзната необходимост за всички. Изхождайки от институционалния триъгълник на ЕС, а именно: Европейският парламент, който защитава интересите на гражданите, Европейският съвет, който защитава интересите на страните членки и Европейската комисия, която защитава интересите на ЕС, бихме могли да очертаем три вида необходимости:

Необходимост за гражданите, тъй като чрез Лисабонския договор, ЕС се стреми да бъде по-близо до европейците. А това се осъществява като: от една страна националните парламенти се превръщат в ключов играч и от друга страна като се предоставя възможността за т.нар „европейска гражданска инициатива”.
Първо, националните парламенти, които се предполага, че са по-близо до гражданите  на страните членки могат да упражняват политически контрол върху законодателните предложения на Европейската Комисия с принципа на субсидиарност, като се  въвежда т.нар. механизъм за “ранно предупреждение”, чрез който те ще представят свои мотивирани становища по отделните законопроекти в 8 седмичен срок.

От една страна това дава изключителното право на националните парламенти да участват в изготвянето на европейката законодателна рамка. От друга страна това е голямо предизвикателство пред гъвкавостта и дисциплината на администрацията на парламентите и експертизата на народните представители в съответните страни.

От изключителна важност е и сътрудничеството в рамките на т.нар COSAC форум на парламентарните комисии по европейски въпроси на националните парламенти, както и в геополитическата група „G12 плюс” към Интерпарламентарния съюз.

Второ, Лисабонският договор дава възможност на един милион граждани от различни държави-членки да инициират законодателно предложение към Европейската Комисията.

Трето, чрез нововъведената система за вземане на решения се дава допълнителна тежест на гражданите чрез т.нар. двойна легитимация, а именно квалифицираното мнозинство ще се достига, когато гласовете за дадено предложение представляват 55% от държавите-членки (т.е Съвета)  и поне 65% от населението на Съюза (т.е Европейският парламент).

Необходимост за страните членки и кандидатки за членство в ЕС. Институционалната реформа, която се извършва с договора от Лисабон дава възможност за по-нататъшно разширяване на ЕС, както и за ясно дефиниране на отговорностите, за какво отговаря ЕС и за какво отговарят държавите-членки. До този момент всяка държава членка имаше право на вето, което позволяваше една държава членка да спре дейност, за която останалите 26 страни са постигнали съгласие. С договора от Лисабон ще са необходими най-малко четири страни, за да блокират дадено решение, което предполага много по-тясно сътрудничество между държавите и комуникация при разрешаването на общностни проблеми и/или иницирането на общностни политики и позиции.

Необходимост за превръщането на ЕС във фактор на международната сцена. Чрез договора от Лисабон, ЕС получава статут на юридическо лице, с ясно очертани ценности и принципи на единна организация. Дългоочакваният телефонен номер, на който може да се обади Кисинджър, когато иска да се свърже с Европа вече е в наличност в лицето на г-н Херман ван Ромпуй /председател на ЕС/ и на г-жа Катрин Аштън, когато се отнася до външните отношения на съюза. Пред ЕС се очертава предизвикателството дали ще продължи изцяло да води т.нар „мека политика” и да се изправя предимно пред предизвикателства, които биват преодолявани чрез поемането на политически ангажимент и инвестиции, или ще развие политика на сигурност и отбрана с необходим капацитет за сътрудничество/евентуална конкуренция с НАТО.

Базирайки се на казаното по-горе можем да заключим, че мечтата на един от бащите основатели на стара Европа, се превръща в реалност в Нова Европа на  XXI век. Въпрос от тук нататък на политическа воля и силна подкрепа от страна на гражданите е интеграционният проект да достигне върха на пирамидата, а именно до пълна политическа и икономическа интеграция с ясно изразено чувство за европейска идентификация. В тази връзка основната задача на европейските и националните институции е да са медиатор между двете нива на общуване: това от нашето ежедневие, в пряка комуникация с гражданите и това на архитектите, глобално позициониращи Европа и виждащи нейното развитие в перспектива.

Събитията в края на 2009 година показаха, че настъпи време ЕС да направи крачка напред. Надявам се, че предстоящите събития през 2010, свързани с реализацията на модела на социална пазарна икономика /т.е запазване на пазарния принцип, но със социално отговорно поведение и грижа за гражданите в условия на криза/,   евентуалното разширяване по посока на Западните Балкани и ситуирането на Европа на международната сцена ще покажат, че е време да се действа активно.

В противен случай липсата на европейско измерение и ревнивата защита на националните интереси от всяка държава членка поотделно биха по-скоро задълбочили, а не разрешили проблемите, произтичащи от процеса на глобализация.  В тази връзка необходимост за всички ни е да работим и да се стремим към една Обединена Европа на ценностите, Европа на растежа и просперитета, Европа на солидарността и сигурността.

Моника Панайотова

Народен представител, 41-о Народно събрание на Република България

Директор “Международни проекти и връзки с обществеността” (2007-2008 година),  Институт за икономическа полтика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Калин Маринов

В условията на неясно икономическо бъдеще за България и сериозно засегнат пазар на труда, обстоятелствата налагат да се стига по-далеч от общоприетите лавирания, за да се посрещнат предизвикателствата, съпътстващи свиващото се национално стопанство. В настоящата статия съм обърнал внимание на опциите за приложение на един от инструментите на държавата за оказване на влияние на пазара на труда, а именно минималната работна заплата (МРЗ). При ограничени възможности за монетарна политика  и все по-ограничени за фискална , успешните управленски стъпки е възможно да се крият в прилагането на нов подход по отношение на вече добре познатите ни мерки.До този момент от 1991 година, без изключения българските правителства използват прагът на МРЗ само чрез номиналното му увеличаване всяка година. Изключение прави единствено заявената политика от новоизбраното правителство, която предвижда през 2010 година, равнището на МРЗ да остане непроменено на тазгодишното си ниво от 240 лева. За първи МРЗ в България се въвежда на 1 октомври 1966 година.

Ще избегна заиграването с номиналните стойности на МРЗ и ще си позволя да щриховам модел на българския пазар на труда в условията на криза с напълно или с частично премахнат минимален размер на трудовото възнаграждение.

В исторически план е важно да се спомене, че за първи път закон за въвеждане на МРЗ е приет през 1894 година в Нова Зеландия, а няколко години по-късно и в Австралия. Постепенно този изкуствен регулатор на пазара на труда се възприема от над 90% от държавите света. Любопитно е обаче, да обърнем внимание, кои на практика са страните без законово регулиран праг на минимално възнаграждение или поне не такъв, задаван еднолично от държавата и приравняващ всички сектори. Можем да концентрираме вниманието си върху страните-членки на ЕС. Към настоящия момент 19 от 27 държави налагат МРЗ регулирана чрез закон, каквато е и практиката в България. Осемте страни, които не прилагат споменатия модел са: Австрия, Германия, Дания, Италия, Кипър, Норвегия, Финландия и Швеция. В тези страни минималният праг на трудово възнаграждение в някои индустрии и сектори се определя на базата на сключени споразумения между трудови синдикати и секторни асоциации или обединения от най-големите компании в дадена индустрия.

Веднага трябва да бъдат изведени няколко характеристики, който са присъщи за държавите в тази група. Безспорно на първо място се откроява фактът, че по отношение на данъчното облагане в тези страни се прилага прогресивното подоходно облагане. Освен това с изключение на Кипър и Италия, това са страните от ЕС, които разполагат с най-ефективните социални модели и в които публичните разходи по традиция са във висок процент спрямо националния БВП . Става видно, че страни със силно държавно присъствие в националното стопанство, с ясно изявени социално-ориентирани национални политики и с т.нар. “солидарни трудови пазари” предпочитат да се въздържат от въвеждането на всеобщ праг на минималното трудово възнаграждение, а един от аргументите “за” този изкуствен регулатор е именно осигуряването на социална справедливост. На пръв поглед от тези заключения се извежда противоречие, но от другата страна може да става въпрос за два подхода за постигане на една цел – защита на правата и интересите на най-ниско платените участници на трудовия пазар.

В общия случай могат да бъдат изведени много аргументи “за” и “против” МРЗ, но може би верният подход е този праг на дохода да бъде разглеждан спрямо икономическите реалности в дадена държава, а не под общ знаменател.

Изхождайки от елементарната графика на търсенето и предлагането на труд в учебниците по икономика е видно, че при фиксирането на възможно “най-точното” ниво МРЗ могат да бъдат допуснати „грешките”, то да бъде или над точката на изравняване на търсенето и предлагането на труд или под нея. В първия случай по-малко работодатели ще бъдат в състояние да предложат заплата на равнището на МРЗ, тъй като то е твърде високо и това ще създаде безработица. При втория случай наличието на безработица ще бъде обусловено от фактът, че нивото на заплащането е твърде ниско и не отговаря на нуждите и очакванията на работниците.
Това кратко въведение бе необходимо, за да се изведе първият аргумент за реформа на подхода към МРЗ в България. Съвсем видно е, че еднакво минимално възнаграждение за няколко сектора е невъзможно да бъде зададено на една икономика без това да носи определени негативи влияния. Сигнал, че тази първа характеристика на МРЗ е взета под внимание се вижда при определянето на МРЗ в гореспомената група страни, където равнището й се определя от една страна на базата на развитието на сектора и от друга въз основа лобистките способности на местните синдикални структури. Не е възможно отделните сектори в дадена държава да се развиват с еднакви темпове и по този начин за всеки от тях да е ефективно едно и също ниво на МРЗ. Диференцирането на минималното ниво на трудово възнаграждение би помогнало за създаването на реален пазар на труда, на който най-ниско платените работници в печеливш отрасъл получават допълнителен стимул от факта, че възнаграждението им е зависимо до известна степен от резултатите им. В същото време за предприятията, който издържат работници, плащайки им МРЗ без това е да е подплатено с финансовите им резултати на практика са принудени да търпят загуби, защото пазарната среда им определя да плащат по-ниско трудово възнаграждение, а те трябва да се съобразят с поставения по-висок праг. Така ако предприятието бъде оставено да определя минималното заплащане в структурите си на пазарен принцип, то може да предложи прекалено ниско заплащане, което да принуди работника да напусне позицията си. Алтернативата за фирмата ще бъде да компенсира загубата на работна ръка с повишаване на производителността на труда. При подобно положително развитие съвсем нормално би било да се очаква оптимизира представянето на предприятието, което да му позволи да планира по-големи инвестиции в научно-изследователска и развойна дейност, както и в разширяване на работния му капацитет и въвеждане на иновативни технологии на производство.

Диференцирана МРЗ би позволила на фирмите в условията на криза да лавират в по-голяма степен със заплащането на служителите си и така при нужда намалят заплащането им за известно време, вместо да го поддържат изкуствено на по-високи нива и така да трупат загуби, които да възпрепятстват функционирането им. Оценявайки реалностите на пазара на труда работниците също в някои случаи биха предпочели да получават по-малко заплащане за известен период вместо да бъдат принудително освободени, след като фирмата достигне до момент, в който не може да покрива зададеното всеобщо ниво на МРЗ.
Важно е да се знае и кои са основните сегменти от пазара на труда, които „страдат” от неефективно определената минимална работна заплата. Това на практика са младежите, които за първи път постъпват на работа, пенсионерите, които остават на пазара на труда, работници с по-висока възрастова граница и в предпенсионна възраст, които са принудени да сменят професията си, за да останат на трудовия пазар, както и работници, които са с ниска образованост. Именно тези групи са най-засегнати от влошаващата се икономическа обстановка в страната и биват най-често освобождавани от работните си места. Към октомври групата на безработните младежи до 29 години има около 18% дял от общия брой на безработните в страната, групата на безработните над 50 години е с дял близо 40%, докато тази на безработните без образование или квалификация е с дял 29% .
Директното премахване на МРЗ изглежда радикална мярка, която е неприложима в условията на растяща безработица и отрицателни показатели на икономиката, но уместна стъпка в тази посока в настоящата ситуация би било диверсификацията на МРЗ в различни подотрасли над определения праг на МРЗ за страната. Подобна политика на този етап ще позволи на синдикалните организации да определят, кои са сферите на икономиката, при които бизнесът реализира допълнителна печалба в следствие на спазване на минималния праг на работната заплата и да окаже определен натиск за увеличаването й в разумни граници. Резултатите от това ще бъдат в няколко направления, увеличаване на разполагаемия доход на заетите в този подотрасъл, увеличаване на средствата за подоходно осигуряване и осигуровки , и създаване на стимули за увеличаване на производителността на труда. Предизвикателствата при подобна мярка се крият преди всичко в степента на развитие на синдикалните организации на служителите и браншовите организации, които се предполага, че трябва да са в състояние да взимат аргументирани решения на централизиран принцип. Ефективната диверсификация на това първо ниво е предпоставка към плавното отпадане на МРЗ и оптимизацията на функционирането на трудовия пазар в страната.

Калин Маринов

Изпълнителен директор, Институт за икономическа политика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Драгомир Белчев

Логична е идеята на министър Божидар Нанев да се приеме някакъв способ за повишаване на събираемостта на здравните вноски. На практика който не плаща т. нар. вноска „здраве“, да носи административна отговорност за това и събирането на натрупаните задължения да бъде оптимизирано с налагането на определена глоба.
В момента у нас след определен брой „празни“ месеци се прекратяват здравноосигурителните права. В други европейски държави, да речем Германия и Франция, вноската е задължителна и има доста солени глоби за всички, които не я плащат. В дългосрочен план подобна промяна ще осигури повече приходи в нашата система. Едва ли обаче в близките месеци всички ще станат изрядни платци.
В момента здравната вноска в България е само 6%, от началото на 2010 г. става 8% и пак ще се поделя между работодателя и работника. Въпреки увеличението обаче ще продължим да плащаме най-малко за здраве в цяла Европа. Но има и друго – често вноската не се изчислява върху реалните доходи, а само върху осигурителните прагове. В Германия се плащат 14–15%, и то върху значително по-високи месечни възнаграждения. Затова изсветляването на доходите е още един резерв към приходната част на здравноосигурителната система.
В другите европейски държави съществува и практиката част от средствата да се управляват от частни фондове. Във Франция има доброволни фондове, които осигуряват допълнителен пакет услуги, които не са покрити от здравната каса. Именно това се цели и с въвеждането в България на доброволно здравно осигуряване. Според немската система от задължителната здравна вноска са освободени месечни доходи, които са по-високи от 3800 евро, с предположението, че ще могат да покрият евентуалните си разходи за медицински услуги. Над тази граница осигуряването е доброволно. Допълнителното здравно осигуряване дава още една опция и смятам, че у нас имаме нужда от подобна промяна.
И другите здравноосигурителни системи на Стария континент изпитват недостиг на средства. Затова се увеличава делът на разходите, които се поемат от самите пациенти. В Белгия например болният заплаща 10% от цената на здравната услуга при всяко посещение.

Драгомир Белчев

Финансов директор, Институт за икономиеска политика

Мнението е публикувано във в. Класа бр. 618 от 20 октомври 2009 г.

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

Мариана Трифонова

Дебатът около сформирането на новата Европейска комисия се разгоря още при гласуването за неин председател. Макар досегашният заемащ поста, португалецът Жозе Мануел Дурау Барозу, да беше единствената кандидатура, съществуваха сериозни опасения относно неговото преизбиране. Държавните и правителствените ръководители на 27-те страни членки обявиха още през лятото подкрепата си за Барозу, но номинацията му срещна сериозен отпор от страна на “Зелените” и значителна част от социалистите. В крайна сметка на 16 септември Европейският парламент го остави начело на „европейското правителство”, като той успя да спечели доверието на 382 депутати, 219 гласуваха „против”, а 117 избраха да не вземат отношение.

Предизвикателствата на външната среда и в частност икономическата криза предполагат максимално бързо уреждане на въпроса относно състава на бъдещата Комисия. Предвид все по-усложнените процедури по изслушване в парламента и одобрение на кандидат-комисарите бързото протичане на договарянията около разпределението на ресорите се превръща в абсолютна необходимост.

В този ред на мисли е много интересно българското участие в този процес. Страната ни бе изправена пред дилемата дали да запази един вече утвърден политик с влияние и контакти в Брюксел или да заложи на партийна кандидатура, която да гарантира синхрон между сигналите, излъчвани от правителството и българския представител в Европейската комисия. Премиерът Бойко Борисов заложи на втората опция, като номинира бившия евродепутат и настоящ министър на външните работи Румяна Желева. Независимо от различните „за” и „против” в публичното пространство, с това решение дискусията постепенно се прехвърли към възможния ресор на бъдещия ни комисар. В крайна сметка се оказа, че българската страна е изявила интерес към четири области, като финалната селекция е прерогатив на Председателя на ЕК.

Едноличното решение на г-н Барозу обаче в никакъв случай не означава, че то е взето напълно самостоятелно. Именно тук започва преговорната надпревара и лобирането от страна на държавите членки. За България този интензивен диалог ще бъде доста труден, защото няма опит и не е напълно запозната с „правилата на играта”.

В унисон с позицията на предходното правителство и най-вече с апелите на президента Георги Първанов България заяви претенциите си към ресор „Енергетика”. Основен аргумент в тази посока е, това че за нас като най-сериозно засегнати от газовата криза през януари 2009 г., тази сфера е жизненоважна и е пряко обвързана с националните интереси. За съжаление подобна обосновка не изглежда достатъчно сериозно на фона на слабите енергийни позиции на България и зависимостта й от Русия. Наличието на сериозни проблеми в дадената област едва ли е най-добрата рецепта за спечелването на съответното комисарско място. По подобен начин изглежда и кандидатурата ни за ресор „Инфраструктура”. България е известна с традиционно лошата си транспортна мрежа, недостатъчния брой и при това незавършени магистрали, както и корупционните скандали около изграждането им.

Третият възможен вариант, посочен от българска страна, е „Земеделие и регионално развитие”. Тук отново на преден план излиза въпросът с международната репутация на България и печалната й известност със спирането на средствата по предприсъединителния инструмент САПАРД във връзка със съмнения за корупция, злоупотреби и източвания на европейски пари. Емблематичен в тази посока е случаят „Людмил Стойков – Марио Николов”. Той нашумя и с факта, че в публичното пространство бяха огласени връзките му с президента Парванов. От друга страна, България е малка балканска държава с традиции в аграрното производство, които надхвърлят измеренията на статуквото и настоящото състояние на упадък в сектора.

Последната сфера, за която България кандидатства, е “разширяване”. Г-жа Желева вече изрази предпочитанията си към този ресор. Той определено отговаря на българските интереси, а и в новата Комисия той получава едни по-широки измерения, като обхваща не само процесът на разширяване, но и Източно партньорство и Политика на добросъседство.  След присъединяването си към Европейския съюз България се стреми да се превърне в център на стабилност на Балканите и да служи като модел за останалите страни от региона, отправили поглед към Брюксел. Тази амбиция би могла да се реализира на база двустранни и многостранни контакти за споделяне на опит и добри практики, както и посочване на потенциални проблеми, изхождайки от неуспехите на страната в борбата с корупцията и ниската степен на усвояемост на еврофондовете. В допълнение, стратегическото географско положение на страната й определя ключова роля в диалога с Черноморския регион, а традиционно добрите източни контакти в резултат на процесите от близкото минало са поредния плюс в полза на българската кандидатура. Бихме могли да заключим, че България има легитимни интереси в този ресор и нужните психологически предимства за успешното му ръководство.

Разбира се, не трябва с лека ръка да бъдат подминавани и пасивите в българската кандидатура. Сложната институционална ситуация в ЕС, последствията от икономическата криза и трудните уроци от прибързаното присъединяване на България и Румъния в своята съвкупност доведоха до умора от разширяването или най-малкото до загуба на предишния ентусиазъм. Поставянето на България – страната, която се сочи като азбучен пример в аргументите на противниците на присъединяването на Западните Балкани, начело на този ресор би могло да доведе до нови препятствия и последващо блокиране на преговорните процеси за страните кандидати и потенциални кандидати от Югоизточна Европа.

В заключение, българската дипломация би трябвало да прояви гъвкавост и изобретателност в разговорите за разпределяне на постовете в Европейската комисия. С оглед и на предстоящите промени, свързани с влизането в сила на Лисабонския договор, отстояването на националните интереси и хармонизирането им с общоевропейските се превръща в задължително условие за ефективното членство на България в ЕС.

Моника Панайотова

Мнозина прогнозираха, че 2009-та ще бъде годината на Западните Балкани, така ли е, обаче, наистина?

Ако направим кратък прочит на случващото се на регионалната сцена, бихме могли да кажем, че фокусът днес се измества върху три момента, които ще възпрепятстват в една или друга степен европейската перспектива на страните кандидатки и потенциални кандидатки за членство от Западните Балкани: от една страна това е световната финансова и икономическа криза, от друга страна са т.нар „двустранни спорове” и на трето, но не по важност място – отхвърлянето на Лисабонския договор.

За да очертаем цялостно картината би било хубаво да видим как тези три отправни точки, изглеждат през погледа на европейските институции?

По отношение на първия момент, а именно световната финансова и икономическа криза еврокомисарят по разширяването, Оли Рен, заявява: „Не трябва да превръщаме разширяването на ЕС в изкупителна жертва на глобалната икономическа криза, тъй като то не заслужава това и не е виновно за нашите социални болежки. ”

По отношение  на втория момент, а именно блокирането на три балкански страни, стремящи се към членство в Съюза – Хърватия, република Македония и Сърбия от страни-членки на ЕС – респективно Словения, Гърция и Холандия, Комисията по външна политика на ЕП изготвя доклад за консолидиране на стабилността и просперитета в Западните Балкани, в който се заявява, че страните-членки „не трябва да пречат или да блокират процеса на присъединяване заради въпроси, свързани с двустранни спорове“.

По отношение  на третия момент, отново Оли Рен отбелязва, че поради «ирландското не» на Лисабонския договор разширяването на ЕС не е топтема в Европа в момента. Но страни като Хърватия и Сърбия не трябва да са изкупителна жертва на това. „Моето мото гласи: по добре да се експортира стабилност, отколкото да се импортира нестабилност. „

Базирайки се на казаното по-горе, бихме могли да отбележим, че очертаните препятствия са леснопреодолими, но така ли е наистина?

Изхождайки от максимата, че силни  Балкани, означава силна Европа и, че европейската перспектива за членство на Западните Балкани с оглед преодоляване на нестабилността в региона, налагане принципа на либералната демокрация и респективно разпространението на европейските ценности в Югоизточна Европа, е от изключително важно значение за просперитета на ЕС, колкото и желан да бъде положителният отговор, на този етап той не е възможен.

[1]Финансовата криза, поражда съмнения за бъдещите перспективи пред Западните Балкани, с оглед на случващото се с икономиките в Източна Европа – сриващи се валутни курсове, дефицити по текущата сметка, заеми в чужда валута и тежка рецесия, което в случай, че се достигне до евентуален колапс на изток ще [2]дестабилизира еврото.

Мъглявата общностна позиция по разширяването и чисто пожелателните изказвания пораждат допълнителна несигурност. В настоящия момент никой не знае как ще продължи интеграцията на Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора и Албания. Тази неизвестност прави страните – кандидатки и потенциални кандидатки по-малко склонни към компромиси на национално ниво в името на присъединяването им към ЕС, особено в условия на парламентарни или президентски избори, когато трябва да запазят или спечелят доверието на своите избиратели. В тази връзка е необходима ясна визия за бъдещето на процеса на разширяване и респективно перспективи пред Западните Балкани.

По отношение  на двустранните спорове, въпреки призивите от наднационално ниво, проблемите продължават да се задълбочават на междунационално.

Необходимостта от повече усилия в борбата с корупцията и организираната престъпност присъства като оценка във всички доклади на страните – кандидатки и потенциални кандидатки за членство, което от своя страна също трябва да бъде отбелязано при очертаване на перспективите.

Отхвърлянето на Лисабонския договор, от своя страна, прави институционално невъзможно приемането на повече страни, тъй като в сила си остава договорът от Ница, подписан за [3]разширяванията през първото десетилетие на XX век.

Това респективно от своя страна води до друг важен извод, а именно че едно бъдещо разширяване на ЕС ще доведе до изменение в самия интеграционен модел. Макар настоящият модел да е ЕС – съюз от суверенни държави, не може да не бъде отчетен фактът, че съществуват редица моменти, чрез които бихме могли да отбележим, че стрелката започва да клони по посока на модела ЕС-федерация.[4]Опитвайки се да характеризират политическата структура на ЕС, често политолози предлагат неологизми като «интензивна трансдържавност».

В контекста на Западните Балкани, обаче, вече стрелката ясно се насочва от договора от Ница към Договора от Лисабон и структурата на самия интеграционен процес се променя към федерация, а тя от своя страна предполага по-тясна идентификация.

В тази връзка бихме могли да кажем, че специално за [5]страните от Западните Балкани, като част от бивша федерация от нации, с общ културен и исторически опит – Югославия, това ще бъде нов исторически опит да се идентифицират с по-широка общност. В тази връзка с цел избягване на грешките от миналото, европейската идентичност трябва да бъде всеобхватна, нерелигиозна, политически заредена идентичност. Трябва да бъде правена разлика между демос и етнос и избягвано етнизирането на европейската политика. На преден план като граждански права трябва излязат правата за влизане в Европа, а именно универсалните принципи на човешките права и на правовата държава. Единствено по този начин може този път моделът на «преодоляна нация» под формата на федерация от нации да се укаже успешен и универсално приложим.

В заключение, изводът, който може да бъде направен е, че макар на този етап присъединяването на Западните Балкани да е желано, но невъзможно, в случай, че тази година Лисабонския договор бъде ратифициран, 2009-та ще може да бъде наречена не само «годината на Западните Балкани», но и «годината на Европа», тъй като разширяването, което експортира стабилност, ще доведе до промени в самия съюз, както и в структурата на интеграционния модел – по посока на федерация, с необходимост от ясно чувство за европейска идентификация.

Моника Панайотова

Народен представител, 41-о Народно събрание на Република България

Директор “Международни проекти и връзки с обществеността” (2007-2008 година),  Институт за икономическа полтика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

[2]т.к някои страни-членки, като Ирландия и Гърция, не са в много по-добра форма от източноевропейските.

[3]Разширяването през 2004 с 10 нови страни членки и разширяването през 2007 г. с България и Румъния.

[4]Аш, Т., Свободният свят. Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада; ”Обсидиан”., С2005 p.296

[5] Хърватия, Сърбия, Черна гора, Македония, Босна и Херцеговина

]]> http://epi-bg.org/blog/?feed=rss2&p=211 0