Блог на Институт за икономическа политика

Надя Йоргова

Международният валутен фонд (МВФ) е финансова организация към ООН, която има за основна цел да следи и да подпомага стабилността на валутно-финансовата система в световен мащаб. Страните, основали със собствени вноски организацията през 1944 г. са 45, докато към днешна дата те наброяват 186. В настоящето, основните дейности на фонда са в областта на мониторинга, както и на оказване финансова и техническа помощ на страните. За нуждите на водената от фонда финансова политика логично възниква и необходимостта от специфичен вид валута, която да служи като международен резервен актив и като валута за международни разплащания между отделните държави.
Решението за създаването на такава валутна “кошница” или т.нар. Специални права на тираж (СПТ) е взето през 1967 г. като две години по-късно това решение се ратифицира от всички страни членки на МВФ. В структурата им се съдържат щатски долар, евро, японска йена и британска лира, чието процентно съотношение към 1 януари 2006 г. е както следва: USD – 44 %; EUR – 34 %; JPY – 11 % GBP – 11 %. Това съотношение подлежи на преразглеждане за всеки 5 години от страна на МВФ и зависи от дела, с който всяка от валутите участва в международната търговия. Всяка страна разполага с определена национална квота в рамките на фонда. Тя отразява както дела на страната в международната търговия, така и нейния брутен вътрешен продукт. Освен това, размерът на квотата дава право и на определен брой гласове, с които страната гласува при взимането на решения. От него зависи и максималният размер на кредит, който страната може да получи в рамките на договорно споразумение с фонда. Той не може да надхвърля 6 пъти размера на националната квотата (освен при наличие на извънредни обстоятелства, при които максимума подлежи на предоговаряне). В случай на необходимост страната може да използва СПТ и да извърши международно разплащане директно с тях или като ги конвертира в “твърда” валута (от кошницата, представляваща СПТ). След подобна операция, задължение на страната става плащането на лихва върху размера, с който нейната квота е намаляла.
При почти всички случаи, когато МВФ подписва споразумение за отпускане на финансова помощ възниква задължение страната, която го получава да поеме определени стабилизиращи ангажименти и да спазва определени финансово-икономически параметри. Поради тази причина, МВФ обикновено се приема като кредитор “от последна инстанция”, от който получаването на финансова помощ е най-крайният възможен вариант и е почти еквивалентно с обявяване на дадената страна във “фалит”. Споразумения от този тип, наречени стабилизационни (stand by), МВФ използва като основен инструмент при провежданата от фонда политика. При тях едната страна е фонда, който предоставя заем (обикновено поредица от траншове на СПТ), и изисква изпълнението на определени ангажименти като стабилизационни гаранти за дадената икономика (например силно рестриктивни фискални мерки или такива, свързани с икономически реформи).
Формалните отношенията между България и МВФ датират от далечната 1990г., когато страната ни подписва договор за присъединяване към финансовата организация. Той е резултат преди всичко на належащата нужда от външен свеж ресурс, породена от взетото решение за пълен мораториум на българския външен дълг от началото на същата година. От тогава страната ни е подписала 13 на брой споразумения (виж  Таблица 1), които са с различен характер. Повече от половината отпуснати по тях СПТ са в рамките на стабилизационни (stand by) споразумения. Общата им равностойност на е малко над 2 180 млн. СПТ или около 1 987 млн. евро . Единствено четвъртото не е изпълнено от българска страна, поради което по него е направен само първи транш. Това се случва в периода, през който България изпада в най-тежката финансова криза от съвременната история на страната.

На 27 април 2007 г. страната ни погаси предсрочно и последното си задължение към финансовата институция, с което тя се оттегли като кредитор и коректор на провежданата макроикономическа политика в страната. Това може да се тълкува и като знак, че към момента (доколкото в условията на криза това е възможно) страната ни е стабилна в международен финансов план. За целия период на членството си наред със сериозните поети и до голяма степен изпълнени ангажименти за реформи и фискална дисциплина, България е използвала средногодишно 627 млн. СПТ (571.4 млн. евро1) при средногодишната лихва от около 4%. В тази връзка са резонни контрааргументите срещу евентуално бъдещо споразумение с фонда, което (по всяка вероятност) ще обвърже страната ни с крайно консервативна фискална политика (каквато е досегашната практика на МВФ при подписването на stand by споразумения) наред с дългосрочното бъдещо изплащане на лихви по заема.
На срещата на върха на Г-20, състояла се през април тази година беше одобрена нова емисия на СПТ, равностойна на 250 млрд. американски долара като мярка в отговор на световната финансова и икономическа криза. В последствие на 7 август Съветът на управляващите МВФ прие решението за новата емисия, която стана реалност само няколко дни по-късно – на 28 август. С тази стъпка МВФ увеличи наличните СПТ, с които разполага. В допълнение, на 9 септември т.г. се очаква още една емисия, която дори и в по-малък размер (33 млрд. американски долара) да увеличи резервите на фонда. Този пакет мерки срещна експертни критики във връзка с дела новоиздадени права, които ще получат страните членки. Както вече беше казано, те се разпределят спрямо квотата на всяка една от тях. По този начин малките (предполага се и най-нуждаещи се) страни ще получат най-малка част от тях. Според управителя на МВФ обаче, емисията е ключова реакция на фонда към кризата и тя ще осигури значителна подкрепа на всички страни членки. Също така, в подкрепа на взетото решение е и аргументът, че икономиките получават необходимото увеличение на резерви, съотнесено към размера на техните икономики. А това на първо време ще е достатъчно, за да гарантира бъдещи евентуални заеми в по-големи размери. Освен по повод на диспропорции, критиките към тази мярка на МВФ се отправят и към очаквания ефект, който “излятата ликвидност” ще има в повишение нивото на инфлация. Тези критики обаче могат да се сметнат за неоснователни от управляващите фонда, тъй като размера на новата емисия достига едва 0,33% от световния БВП, което трудно би могло да окаже сериозен инфлационен натиск в глобален аспект.
Някои от страните от ЦИЕ вече се възползваха от досегашните си възможности за споразумение с МВФ и получаване на заем. Страна като Румъния, която вече отчита и тепърва предстои да понася отражението на кризата, в началото на май получи 12.95 млрд. евро в заем от фонда. Преди нея, Унгария (още в края на миналата година) се обърна към МВФ за финансова помощ в размер на 20 млрд. евро, малко преди което фонда одобри заеми за Украйна и Латвия. Тези страни подписват стабилизационни (stand by) споразумения, които позволяват СПТ да се конвертират във „твърда” валута или да се използват за директни международни разплащания. Мотивите на Румъния са, че икономиката й има нужда от външна помощ за справяне с резкия спад на капиталовите потоци в резултат на международната финансова криза. Унгария се аргументира с нуждата от гаранция за възстановяване доверието на инвеститорите към страната и за облекчаване стреса върху унгарските финансови пазари. Разбира се, този външен заем е свързан с условия, които икономиките им ще трябва да приемат, както и с изплащане на лихви по тях, наред с евентуално пораждане на недоверие на инвеститорите към страните потърсили помощ от “ кредитора от последна инстанция”.
Членската квота на България в МВФ само до преди няколко дни беше 640.2 млн. СПТ (около 583.4 млн. евро1), или 0.29% от общо емитираните СПТ (гласовете, които страната ни може да упражнява при гласуване решенията на МВФ са 6652). След последното увеличение на активите на МВФ се увеличават и международните валутни резерви на БНБ с допълнителните 474 586 534 СПТ (около 517 млн. евро). При втората, значително по-малка емисия се очаква през септември България да получи още 136.3 млн. СПТ. В резултат страната ни ще разполага с 1 251 СПТ, което е почти удвояване на досегашния им размер. От увеличението на валутните резерви на БНБ, съответно следва и увеличение на възможния за получаване размер финансова помощ при необходимост. Прибягването към подписване на стабилизационно (stand by) споразумение в настоящите условия обаче е стъпка, която сериозно би възпрепятствала успешното справяне на страната ни с кризата. Причините за това могат да се намерят в няколко посоки. Като например фактът, че подобно споразумение би могло при очакваното съживяване на инвестиционните процеси да постави страната ни в списъка с нестабилни инвестиционни дестинации. Наред с това, обичайната практика досега показва, че МВФ поставя нелеки условия за фискални рестрикции при предоставяне на заем, което би затруднило допълнително взимането на управленски решения. В условията на валутен борд и практическата липса на монетарна политика, фиска е един от малкото лостове за държавна намеса. От друга страна, прибягването към заем би било показателен и противоречив фактор за присъединето на България към ERM II и в последствие – към Евро зоната. Друг сериозен контра аргумент срещу финансова помощ от МВФ са дължимите лихви по отпуснатите заеми от фонда. Към момента те са в размер на 0.28%, но се актуализира на всеки 3 седмици. Равнището им се определя на база краткосрочните лихви на паричните пазари в САЩ, Япония, Евро зоната и Великобритания (чиито валути съставляват СПТ). Ефектите от кризата обаче във време и в дълбочина обаче са разпределени неравномерно. Кризата вече започва да дава слаби сигнали, че се оттегля от развитите пазари, за да се пренесе към по-слабо развитите,  като например България. При подобни признаци на оживление, разумно е да се очаква повишение на лихвените равнища в развитите икономики, което ще се отрази и в повишение на “цената”, която скоро взелите заем от МВФ ще плащат за в бъдеще. Това, от своя страна сериозно може да удължи и задълбочи негативните отражения от  кризата върху тепърва навлизащите в дълбока рецесия страни като България.
В обобщение може да се направи изводът, че мярката предприета от МВФ за новата емисия СПТ би могла да подпомогне по-бързото излизане от кризата в световен план, но при условие че инструментът се използва разумно. В противен случай той би могъл да доведе до задълбочаване на диспропорциите между отделните държави. В контекста на България и в дългосрочен план, увеличеният размер СПТ не трябва да “изкушава” управляващите към подписване на ново стабилизационно споразумение с фонда. Обратното може да е „добра” предпоставка за по-продължителна и по-дълбока рецесия на хоризонта пред страната ни.

Надя Йоргова

Директор „Икономически проекти и програми“, Институт за икономическа политика

Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.

This entry was posted on петък, септември 4th, 2009 at 8:52 and is filed under МВФ, Надя Йоргова, Финанси. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.