Членство в ЕС „втора ръка“ – духът, който витае в Централна и Източна Европа
Проф. Андраш Инотай
Унгария, както и повечето от новите страни членки на Европейския съюз, печално поглеждат върху равносметката от членството си в Съюза в светлината на върлуващата икономическа криза. И както може да се предположи, поглеждат и върху политическата цена, която един ден трябва да бъде платена за нарастващото недоволство.
През годините бившите комунистически страни от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) защитаваха своето право да бъдат пълноправни членки на ЕС и всякакви дискусии за членство „втора ръка“ бяха отхвърляни като популистки, анти-европейски и неоснователни. Така преходните периоди, договорени преди последното разширяване на ЕС бяха представяни като временни мерки, всяка от които с график или конкретни условия за изпълнение. Самите преходни периоди се простират от селското стопанство до еврозоната, от движението на работна сила до Шенгенското пространство – все области на договорите за присъединяване, които полагат основата на пълноправното членство в ЕС.
Днес, в резултат от недалновидния и националистически начин, по които страните членки на ЕС отговорят на разгърналата се финансова, икономическа и социална криза, съществува истинска заплаха, членството в ЕС на страните от ЦИЕ да се превърне в членство „втора ръка“. В кризисната ситуации отделните страни реагираха и продължават да реагират по различен начин и това откроява още повече разликите между тях. Те използват различни правни инструменти и несъизмерими финансови ресурси в борбата с рецесията. При това не всички страни членки играят по едни и същи правила: някои поддържат бюджетни дефицити далеч над Маастрихтските 3% от БВП, докато други са принудени да се придържат към тях. Прилагат се и различни условия за връщането на публичните разходи. Така неравенствата между новите и старите страни членки стават още по-съществени.
Рецесията също така прави чуждестранните работници по-уязвими към съкращения отколкото местните и по този начин служителите и работниците от Централна и Източна Европа в старите страни членки имат по-малко законови права, различни трудови договори и не се ползват с подкрепа от страна на синдикатите. Тази дискриминация в бъдеще би се утежнила ако икономическия спад продължи толкова дълго, че отложи свободното движение на работна сила след определените от договорите за присъединяване срокове (2011 г. за присъединилите се през 2004 г. страни и 2014 г. за България и Румъния).
В банковия сектор семената на неравенството бяха посяти много преди финансовия колапс през миналата есен. Западноевропейските банки се превърнаха в доминиращи играчи в почти всички новоприсъединили се страни членки на ЕС, взимайки лъвски дял от печалбите в ЦИЕ. И когато банковата криза удари, вместо да се формира общоевропейска реакция на ситуацията, повечето страни опитаха да спасят собствените си банки, оставяйки някои от най-печелившите им преди кризата чуждестранни представителства сами да се справят с последиците от нея.
От друга страна транснационалните компании все още могат да запазят икономическото статукво, ако действат рационално, когато решават къде да намалят излишните капацитети по време на глобалната криза. Най-новите им подразделения в ЦИЕ са технологично напреднали и нискоразходни производства, които трябва да продължат да работят. Но компаниите могат и вече са насърчавани от правителствата на родните им страни да запазят по-слабо конкурентните си производства в „стара Европа“. В резултат, тези действия не само че ще засегнат още повече икономиките в Централна и Източна Европа, но биха намалили конкурентоспособността на ЕС като цяло в следкризисния период.
Всички тези аргументи противоречат на основния принцип, че всички страни членки на ЕС са равни, дори и да са на различни етапи от социално-икономическото си развитие. Проблемът дотук бе как да се преодолее разликата в развитието без да се пожертват конкурентните предимства на икономическата интеграция. На практика дилемата доведе до различни „кръгове“ от държави вътре в рамките на ЕС-27, което беше добре дотолкова до колкото системата бе все още гъвкава и отворена. Днешната ситуация от своя страна може действително да създаде и да утвърди членство „втора ръка“ за по-слабо развитите икономики в ЕС.
Ако тази двуполюсна система се утвърди, последствията ще се разпространят далеч отвъд вътрешното функциониране на Съюза. Това би било средство в ръцете на екстремистите и националистите, които са против ЕС и капитализма. Това няма само да подкопае трансформацията на Европа, която видяхме през последните 20 години, включително и напредъка на Централна и Източна Европа, но е възможно и да заплаши бъдещето на цялата следвоенна система на мир и стабилност.
Материалът е публикуван в есенното издание на „Europe’s World“
Проф. Андраш Инотай
Почетен президент, Институт за икономическа политика
Генерален директор, Институт за световна икономика, Унгарска академия на науките, Будапеща