Как се развива кризата в България – борим ли се с нея или вървим към нова?
Надя Йоргова
Едва ли има някой в България, който вече да не е убеден, че държавата ни е в криза. Всеки ден четем, слушаме и виждаме коментари, прогнози и анализи за политическия и икономически живот на страната чрез детайлно, шокиращо и крещящо отразяване в медийното пространство. От сутрин до вечер страниците на вестниците и телевизионните екрани сипят все по-растящи и удебелени цифри за хиляди нови лица, останали без работа на пазара на труда, за нарастващия заплашително бюджетен дефицит, за евентуални нови данъци, с който ще се обложат доходите на групи с по-нисък социален статус, за намаляване социалните придобивки на заетите в администрацията, за увеличаване на ДДС ставката и така нататък. Само за няколко месеца усещането за хаос и приближаващ крах се настани трайно сред обществото.
Кризата, както става все по-ясно, нито е подминала страната ни, нито ще има по-леки последици върху икономиката. И перспективите не са оптимистични – икономическата обстановка продължава да се влошава без особено ясна прогноза за изход (поне не преди 2011 г.), и може би най-лошото – без заявена твърда и прозрачна правителствена позиция как ще се борят растящите икономически проблеми. Медийното разгласяване на работни мерки за частично запълване на дупки в бюджета без разчети за размера на приходите от тях нито за евентуалното им отражение върху икономиката след излизане от кризисната ситуация, трудно могат да се категоризират като политика, камо ли като ясна и предвидима. Подобен курс е твърде неприемлив, като се имат предвид следните факти. С изключение на някои периодични колебания заради популистки политически кампании, в годините след 1997 страната ни успя да поддържа стабилна фискална дисциплина, която ни коства повече и по-качествени публични блага, например. Поддържането й може да продължи да изгражда нужния положителен имидж, който да въведе България в Еврозоната и да не позволи срив на Валутния борд и финансовата система. И не на последно място – след като външни рейтингови агенции като Стандарт енд Пуурс или Муудис Интернешанъл повишиха перспективите пред кредитния рейтинг на страната от негативни към стабилни, и то въпреки корупцията и незавършените административни реформи. Тези трудно завоювани позиции към момента изглеждат сериозно застрашени от неблагоразумни предложения за политики.
Обръщайки поглед към това, което вече се случи в страната от икономическа гледна точка, можем да приведем немалко кризисни отражения като например – над тридесет и седемте хиляди са новите регистрирани безработни в бюрата по труда само през февруари. Сама по себе си безработицата има т.нар. „санитарен” минимум от около 5 %, под който не е полезно тя да спада, за да функционира нормално икономиката и да няма недостиг на работна ръка. България, за „щастие” успя да надмине този минимум, и даже да го прескочи с повече от два пъти към края на първите два месеца на годината, което личи и в очакванията на Министерството на труда и социалната политика за задържане на нивото от 10.3 % през първото тримесечие. И дори се очаква още повече ще го надхвърлим – в бюджет 2010 средната заложена безработица за страната е 11.4%, а към края на тази година правителството очаква тя да достигне 12.8%. Ако потърсим мнението на работническите организации по този въпрос, те вероятно биха коментирали тази прогноза като оптимистична. Тяхната позиция пък е традиционно песимистична, в случая – прогнозата за 2010 е заплашителна – до 19-процентна реална безработица, включваща и нерегистрираните в бюра по труда безработни. Разбира се, до тази прогноза са наредени искания за по-висока „застраховка” срещу безработица – под формата на повишени осигуровки, които да плаща работодателят им, както и определено завишение на компенсациите при настъпването й. Спорен е въпросът, колко полезно е да се товари и без друго затруднения бизнес с допълнителни осигурителни тежести, оскъпяващи наемането на работна ръка. Още по-спорен е въпросът с колко трябва да се повишат осигуровките, за да може компенсациите за безработица да надхвърлят настоящите и фактически абсурдните за оцеляване 240 лева месечно.
В този ред на разсъждения относно смисъла на определени мерки, насочени към подобряване на социалния статус може да се приведе още един красноречив пример. Брутният общ доход на домакинство през 2008 г. е бил 892 лв. И въпреки, че пенсиите като част от структурата му са нарастнали с над 7 % за година, то номинално общия доход е намалял до 772 лв. към края на 2009 г. Тук вероятно е уместно да се зададе въпросът – дали милиарди допълнителни левове за обезщетения и социални плащания трябва да се трансферират от частния сектор към социални плащания, въпреки нарастването на които общият доход е успял да намалее. Или пък мерките, с които може да се стимулира бизнеса да расте и работните заплати да се увеличат не е по-разумната мярка в случая. Ако това е невъзможно, поради заплашително нарастващия бюджетен дефицит, то тогава все пак е редно да се търси солидарност при поемане на тежестта от кризата от бизнеса, но и от държавния сектор и сякаш най-неразумно звучи ощетяване на нискодоходните групи.
Спадналите доходи се отразяват и на индивидуалното потребление, което намалява и свиването му на годишна база е в размер на 5.3% през 2009 г. То, от своя страна, рефлектира върху общото и крайно потребление, респективно води до общо свиване на БВП. Брутният вътрешен продукт на страната ни от ръст с 4.5 % през 2008 е отчетен спад от 5 % през 2010, което си е реален колапс от 9.5 %. И тъй като броят на населението в страната е останал сравнително константен през тази година, то номиналното изражение на БВП на глава от населението е спаднал заедно със спада на самия БВП. Все още неофициалните данни на Евростат ни показват, че по този показател страната ни е достигнала само около 40% от средното равнище на ЕС. Без да коментираме сравненията: по БВП на глава от населението на Люксембург се падат 276 % от средния за ЕС; Хърватия, най-напредналата в подготовката си за присъединяване към ЕС от всички страни кандидат членки, също ни е задминала по показателя, като е успяла да достигне 63% от средния БВП на глава от населението.
Оставяйки настрана вътрешните движения на показатели и трансфери, за да добием още по-ясна представа за наистина важни перспективи, редно е да се обърнем отново към бизнеса с оглед на сравнителните му международни предимства. Привидно положителната тенденция на спад във външнотърговското ни салдо с цели 13.1 пункта за 2009 г. и тя щеше да бъдe, ако България произвеждаше и изнасяше повече, отколкото внасяше. Реално обаче зад тази цифра стои по-голямото забавяне на производството и износа на търговските ни партньори (респективно внос за България), на фона на по-бавно намаляващия износ от България. А сам по себе си, намаляващ износ значи и намаляло производство, което колкото дори в сравнително отношение да е положително, само по себе си остава негативна тенденция.
Наред с всички тези спадове не е за пренебрегване и фактът, че инвестициите в България се съкратиха драматично. Спадът в това отношение е почти катастрофален – след инвестираните през 2008 г. над шест и половина милиарда евро, през 2009 г. България е успяла да привлече едва 3 милиарда евро, което показва кой е бил изворът на икономически растеж през предходните години. Нормално е да се очаква и, че приходите от данъци при това положение ще намаляват. И то в обратна попорционалност на загубените работни места, които ще генерират допълнителни държавни разходи. Оттук и бюджетното салдо все по-трудно може да се очаква да е балансирано. Освен това, ако очакванията на бизнес-организациите се потвърдят и общата фирмената задлъжнялост в рамките на една година нарасне от 160 млрд. до над 200 млрд. към началото на 2010, то пазарът на труда ще е само един от засегнатите елементи при по-нататъшно развитие на негативните тенденции в бизнес средата. А при над 99% малки и средни предприятия в страната, оцеляването им и запазването на работни места пряко зависи както от навременното изплащане по договори за държавни и обществени поръчки, така и от навременното възстановяване на ДДС. Обратните действия по никакъв начин не стимулират гръбнака на икономиката ни. Тези външни и вътрешни затрудния, които фирмите са срещнали, карат 63 % от тях за определят 2009 като по-скоро неуспешна за бизнеса си (според анкета на Българската стопанска камара). От по-горе казаното, едва ли може да се очаква през 2010 тези 63 % ще намалеят, а правителствените прогнозите за пазара на труда трудно ще се вместят в предвидените бюджетни параметри.
Изводите са няколко. Правителството не може да приложи мерки за съкращаване на разходите, които да не ощетят нито една обществена група (Всъщност, нито едно правителство не би могло, защото е невъзможно). Друг е въпросът дали всички по равно ще усетят негативите, или някои по-организирани в протестите си групи са способни да отстояват по-добре интересите си, и в резултат селективно ще се “обложат” с данък “криза” другите не толкова добре организирани групи. Това неминуемо ще допринесе за ескалиране на напрежение, както между самите обществени групи, така и срещу управлението като цяло. Усещането за несправедливост се наслагва и от случайно пуснати предложения за запълване на зейналите бюджетни дупки от над милиард с орязване на и без това нереално ниските социални плащания, които не биха компенсирали и 1/3 от дефицита. За да не се разраства масовата паника за хаос и неуправляемост на процесите дебело трябва да се подчертаят националните приоритети, които да са стабилно аргументирани: от една страна с ефекта им върху бюджета, и от друга – с дългосрочното им отражение в икономиката, за да не се случи сценарий, в който днес ще балансираме утрешния бюджет, но паралелно ще убием гръбнака на икономиката в рамките на тази или следващата година. Тогава дали ще сме се справили с кризисната ситуация или ще сме възпроизвели следваща, по-дълбока криза?!
Надя Йоргова
Директор „Икономически проекти и програми“
Представените коментари и заключения, изразени в материала, принадлежат на автора и не във всички случаи могат да отразят гледната точка на Института за икономическа политика.